— Освен че изпитваме носталгия, ние сме и непоправими романтици — добави.
Анна любопитно наблюдаваше сцени от ежедневието на жителите на големия град: по неравните тротоари царствено пристъпваха красиви дългокоси жени със смугли лица, зяпани похотливо от смугли тъмнооки мъже, влюбени двойки на масичките пред кафенетата или на скамейки в парка се държаха за ръце и се целуваха. В този град сякаш всички се целуваха.
Автомобилът влезе в подземен гараж на „Авенида Либертадор“, където усмихната прислужница вече чакаше, за да помогне с багажа. Щом зърна Пако, тя се просълзи и се втурна да го прегърне:
— Сеньор Пако, изглеждате чудесно! Явно туй, че бяхте в Европа, ви е подействало добре. Я се вижте какъв сте хубавец! — Тя извърна очи към Анна. — О, това сигурно е годеницата ви. Тук всички умират да се запознаят с нея. — Подаде ѝ пухкавата си ръка и Анна се здрависа с нея. Не беше разбрала нито думичка, защото жената говореше прекалено бързо.
— Скъпа, това е нашата прислужница Есмералда. Нали е голяма чаровница? — добави и ѝ намигна. — Анна се усмихна и двамата се качиха на асансьора. — Бях на двайсет и четири, когато заминах за Лондон, и тя не ме е виждала цели две години. Сега навярно ще разбереш защо е толкова развълнувана.
— Близките ти не са ли тук? — плахо попита тя.
— Не, разбира се. Днес е събота, а ние никога не прекарваме в града уикендите. И ние с теб ще отидем в ранчото. Ще вземем най-необходимото, Есмералда ще се погрижи за другия ни багаж.
Апартаментът беше голям и просторен. Прозорците в дневната гледаха към парка, където влюбени, седнали под големите дървета, огрени от утринното слънце, се смееха и си разменяха милувки. Пако заведе Анна в малка, боядисана в синьо стая, декорирана в английски стил — завесите, кувертюрата на леглото и възглавничките бяха с флорални орнаменти. През прозореца се виждаха покривите на по-ниските сгради и реката отвъд тях. Пако застана до Анна и я прегърна през раменете:
— Това е Ла Плата — най-широката река в света. Тя е и границата ни с Уругвай. Ето там е квартал Ла Бока, построен до устието на реката от италианските заселници. Непременно ще те заведа там. Италианските ресторанти са чудесни, а къщите са боядисани в ярки цветове. Ще отидем и в Сан Телмо, старата част на града, и ще танцувам с теб танго по калдъръмените улици. Ще се разхождаме по брега на река Костанера, ще се държим за ръце, ще се целуваме, а после…
— Какво? — кокетно се засмя тя.
— После ще се върнем у дома и ще се любим в брачното ни легло.
Анна гърлено се засмя, припомняйки си дългите нощи, през които се целуваха и тя едва сдържаше страстта си, възпламенена от целувките и от ласките му. Винаги се отдръпваше в решителния момент, защото майка ѝ я беше научила да се пази за първата брачна нощ.
Пако беше старомоден и кавалер до мозъка на костите си и макар болката в слабините му да беше нетърпима, той уважаваше желанието на Анна да запази девствеността си до сватбата.
Анна извади от куфара летните си дрехи и остави на Есмералда да разопакова багажа ѝ, както беше наредил Пако. Взе душ и облече дълга рокля на цветя. Докато чакаше Пако, обиколи апартамента и разгледа поставените в сребърни рамки черно-бели семейни снимки. На една бяха родителите на годеника ѝ — Ектор и Мария — Елена. Бащата беше висок, смугъл, с орлов нос, майката — дребничка, русокоса, с меланхолични светлосини очи и сърдечна усмивка. Изглеждаха много елегантни и горди. Анна се надяваше, че ще я харесат. Спомни си предупреждението на леля Дороти, че те сигурно ще искат синът им да си вземе жена от „тяхната класа“. В Лондон се чувстваше толкова самоуверена, но сега я плашеше мисълта, че ѝ предстои да пристъпи в този бляскав нов свят. Макар да си придаваше важност, всъщност беше момиче от забутано ирландско градче, с наивни мечти за величие.
След малко Пако слезе по стълбището.
— Само това ли ти е багажът? — попита, като видя, че годеницата му държи само един малък куфар.
Тя кимна. По принцип гардеробът ѝ беше доста оскъден, а летните ѝ дрехи бяха съвсем малко. Пако сви рамене:
— Добре, да тръгваме.
В гаража ги чакаше светлосин мерцедес с гюрук; мощният му двигател изръмжа като звяр и автомобилът се понесе по улиците на Буенос Айрес. „Ако можеха да ме видят братовчедите, щяха да пукнат от завист“ — помисли си Анна. Родителите ѝ обаче щяха да се гордеят с нея. За първи път, откакто се беше сбогувала с тях, си спомни лицата им, набраздени от сълзите. За миг изпита толкова силна носталгия, че сърцето ѝ се сви, но когато мерцедесът се устреми по извънградското шосе и вятърът развя косата ѝ, тя забрави родния град и родителите си.