Пако ѝ беше разказал, че има трима братя. Най-големият, Мигел, бил смугъл като баща си и женен за Чикита, която щяла много да допадне на Анна. Нико също бил смугъл, но бил наследил сините очи на майка си. Жена му се казвала Валерия и за разлика от Чикита била доста дръпната, но като се опознаели, сто на сто щели да се сприятелят. Най-малкият брат Алехандро още не бил женен, но излизал с някоя си Малена, която според писмата на Мигел била една от най-красивите жени в града.
— Не се безпокой — беше ѝ казал Пако. — Бъди естествена, бъди себе си и те ще те обикнат, както те обичам аз.
„Санта Каталина“ приличаше на оазис в края на дълъг и прашен път. Мария — Елена беше чула познатия шум от двигателя на мерцедеса и беше излязла да посрещне сина си и годеницата му. Носеше бял панталон с басти и с копчета на глезените (не след дълго Анна научи, че този тип панталон е копие на традиционните панталони на гаучосите) и бяла блуза с V-образно деколте. Около кръста си беше препасала широк кожен колан, украсен с блестящи сребърни монети. Русата ѝ коса беше прибрана на нисък кок.
Прегърна сина си, после обгърна с длани лицето му, загледа се в очите му и бързо заговори на испански — Анна не разбра нито дума, но знаеше, че майката изрича радостни слова.
После тя се приближи до годеницата на сина си, вежливо я разцелува и на развален английски я приветства с добре дошла.
Последваха я в къщата и когато Анна влезе в прохладната дневна, пълна с непознати хора, краката ѝ се подкосиха. Всички бяха вперили очи в нея, всички я изучаваха, сякаш искаха да преценят дали е достойна за Пако. Той пусна ръката ѝ и близките му се занадпреварваха да го прегърнат, защото не го бяха виждали цели две години. За няколко секунди, които ѝ се сториха цяла вечност, тя се почувства изоставена. Тъкмо когато си помисли, че не може да издържи повече, Мигел се приближи до нея, съчувствено ѝ се усмихна и каза:
— Ще те запозная със семейството. Знам, че си изплашена. Поеми си дълбоко въздух и ще издържиш. — Говореше английски като брат си, с очарователен акцент. Окуражаващо я стисна за рамото и жестът му я успокои. Нико и Алехандро учтиво ѝ се усмихнаха, обаче щом се обърна с гръб към тях, усети, че продължават да я гледат и чу как говорят по неин адрес — по-скоро интуицията ѝ го подсказа, понеже не разбра нито дума. Валерия, притежаваща царствена красота, я целуна, без да се усмихне, и я огледа от главата до петите. Анна изпита облекчение, когато Чикита сърдечно я прегърна и я поздрави с добре дошла в семейството.
Изведнъж изтръпна, обля я студена пот: към нея се приближаваше Ектор — висок, властен, убийствено харизматичен. Когато се наведе да я целуне, тя усети миризмата на скъп одеколон. Пако много приличаше на него — имаше същото тясно лице и гърбав нос — обаче бе наследил благото изражение на майка си, сините ѝ очи и русата ѝ коса.
— Добре дошла в „Санта Каталина“ — каза Ектор — говореше английски почти без акцент. — Доколкото разбрах, за първи път си в Аржентина. Бих искал да поговоря насаме със сина си, нали не възразяваш да правиш компания на съпругата ми?
— Разбира се, с удоволствие — смотолеви Анна. Ах, как ѝ се искаше Пако да я отведе обратно в Буенос Айрес и да остане насаме с него!
— Ела да седнем навън — любезно предложи Мария — Елена. „Да, на терасата, където ще могат да ме разгледат по-добре“ — помисли си Анна.
— За бога, Пако! — възкликна баща му и поклати глава. — Красива е, няма спор, но само я погледни — прилича на подплашен заек. Мисля, че си постъпил нечестно спрямо нея, като я доведе тук.
Лицето на Пако пламна, сините му очи потъмняха от гняв и станаха почти виолетови. Знаеше, че разговорът ще е неприятен, очакваше го още когато предложи на Анна.
— Татко, нима си изненадан, че е изплашена? Не говори испански и всички я гледат като под микроскоп, сякаш да преценят дали е достойна за мен. Е, аз няма да допусна някой да ме разубеди!
— Виж, знам, че си влюбен и се радвам за теб, обаче любовта не е най-важното в един брак. Анна е обикновено момиче от Ирландия. Смяташ ли, че постъпваш справедливо, като я пренасяш в нашия свят, тъй непознат и чужд за нея? Нима мислиш, че ще се приспособи?
— Да, мисля. Защото ще ѝ помогна. Защото ти ще ѝ помогнеш. Ще помолиш всички от семейството да ѝ помогнат да се почувства като у дома.