Обаче още щом влезе в апартамента на Ектор и Мария — Елена и видя как са облечени другите жени, разбра, че е направила погрешен избор — роклята беше с прекалено голямо деколте и твърде крещяща, накратко, неподходяща за елегантно семейно празненство. Идваше ѝ да потъне в земята от срам, когато Ектор се приближи до нея и ѝ подаде голям шал:
— Загърни се, за да не настинеш.
Тя му благодари и почти на един дъх изпи чаша вино. По-късно Пако ѝ каза, че макар и неподходящо облечена, пак е била най-красивата жена на празненството.
Когато Рафаел Соланас (по прякор Рафа) се появи на бял свят през зимата на 1951-ва, Анна вече се чувстваше приета от семейството. Всички се радваха, че детето е момче. Беше толкова русо и с толкова светла кожа, че приличаше на маймунка албинос, но за Анна беше най-прекрасното същество на света.
Пако я посети в болницата и ѝ благодари, задето го е дарила със син, нежно целуна ръката ѝ и сложи на пръста ѝ златна халка с диаманти и рубини, символизираща вечна обич. Каза ѝ, че се гордее с нея, но премълча как се надява грижите за детето да запълнят времето ѝ с още нещо, освен с обикаляне на модните магазини.
Мария — Елена ѝ подари медальон със смарагди, принадлежал на майка ѝ, а Ектор погледна бебето и заяви, че то прилича на майка си, но е гръмогласно като истински Солано.
Анна телефонира на майка си и Имър много плака. Повече от всичко искаше да е до дъщеря си и сърцето ѝ се късаше при мисълта, че може би никога няма да види внука си. Наложи се Дороти да вземе слушалката и да „превежда“ на Анна думите на майка ѝ.
Дърмот я попита дали е щастлива и обичана. Разговаря и с Пако, който го увери, че всички от фамилията обичат Анна. След разговора заяви, че се е успокоил, обаче леля Дороти кисело промърмори:
— Мен ако питате, не говореше като нашата Анна. Май са я… укротили. Да, това е точната дума. Изглежда, Аржентина ѝ действа положително.
Анна имаше всичко, за което би могла да мечтае… освен едно. Колкото и да подражаваше на хората около себе си, не можеше да се отърси от чувството за неадекватност. В края на септември, когато настъпи пролетта и пампасите се покриха с висока тучна трева и полски цветя, пред нея изникна друго препятствие към най-голямата ѝ цел — усещането за принадлежност към фамилията Солано и висшето аржентинско общество.
Харесваше всички местни животни, но открай време не обичаше конете, дори получаваше алергия от тях. Скоро обаче разбра, че животът в „Санта Каталина“ е неразривно свързан с играта на поло. Всички яздеха, автомобилите бяха ненужни, защото повечето пътища между именията бяха пътеки, проправени през високата трева. Разговорите винаги се въртяха около полото, обсъждаха се победите и причините за загубите, конете и снаряженията им. Мъжете играеха почти всяка вечер. Жените седяха на тревата и наблюдаваха как техните съпрузи и синове галопират нагоре-надолу по игрището, за да вкарат топката във вратата на противниковия отбор. Според Анна тази игра беше глупава, безсмислена и не си струваше усилието.
Аугустин Пако Соланас се роди през есента на 1954-та. За разлика от брат си беше тъмнокос и със смугла кожа. Пако заяви, че бил копие на дядо си. Този път подари на съпругата си златна халка с диаманти и сапфири. Само че помежду им имаше студенина, каквато липсваше преди.
Анна изцяло се посвети на двамата си синове, въпреки че Соледад, младата племенница на Енкарнасион, можеше да се грижи за тях. Беше необходима на тези крехки същества, за тях майка им беше всичко и обичта им към нея беше безусловна. А за нея те бяха целият свят, всичко останало престана да съществува. Така и не усети как постепенно се отчужди от съпруга си, докато накрая той се превърна в смътен силует на фона на живота ѝ като майка. Пако започна да се прибира от работа късно вечерта, сутрин излизаше, преди тя да е станала. През уикендите в „Санта Каталина“ двамата разговаряха помежду си със студена учтивост. Понякога Анна се питаше защо вече не се шегуват и не се смеят, защо отношенията им са обтегнати. Сега разговаряха само за децата си.
Пако не смееше да признае пред никого, че може би е сгрешил, че може би иска твърде много, очаквайки Анна да се приспособи към живот и традиции, които са ѝ чужди. С отчаяние наблюдаваше как Анна Мелодия, в която се беше влюбил, постепенно изчезва под лустрото на жена, която се опитва да избяга от истинската си същност, как пламенният ѝ характер и вроденото ѝ чувство за независимост помръкват и как тя се превръща във вечно намусена и мрънкаща персона. Беше жертвала забележителните си качества, които толкова му допадаха, за изтънченост, прилягаща ѝ като зле скроена рокля. Пако знаеше, че тя е страстна жена, но колкото и да се опитваше нощем да възпламени страстта ѝ, те вече не се любеха, а само правеха секс. Искаше му се да сподели тревогите си с майка си, но беше твърде горд, за да признае, че може би е трябвало да остави Анна Мелъди ОʼДуайър в родната ѝ Ирландия и да спести на двама им душевното страдание.