Когато през есента на 1956-а София Имър Соланас се появи на бял свят, студенината между Анна и Пако беше прераснала в пълно отчуждение. Двамата почти не си говореха. Мария — Елена се питаше дали раздялата със семейството ѝ не влияе зле на Анна, затова предложи на Пако да купи самолетни билети на родителите ѝ и те изненадващо да се появят в „Санта Каталина“. Отначало той беше против плана — може би Анна щеше да си каже, че е действал зад гърба ѝ — обаче майка му заяви:
— Ако искаш да спасиш брака си, мисли по-малко и действай повече.
Накрая той отстъпи и телефонира на Дърмот. Подбираше думите си внимателно, за да не нарани гордостта му. Дърмот и Имър приеха с благодарност щедрия му дар. Леля Дороти беше безкрайно разочарована, но се опита да се прикрие, като шеговито подхвърли на сестра си:
— И да не забравиш нито една подробност, иначе няма да ти проговоря до края на живота си.
Дърмот не беше пътувал по-далеч от Брайтън, Имър се страхуваше да пътува със самолет, но при мисълта, че ще видят скъпата си Анна и внучетата, и двамата загърбиха страховете си. Пристигнаха в Буенос Айрес след 40-часово пътуване с междинни кацания в Женева, Дакар, Рио и Монтевидео.
Когато Анна се върна в „Санта Каталина“ с мъничката София, увита в светлобежов дантелен шал, родителите ѝ я чакаха на терасата. Тя подаде бебето на усмихнатата до уши Соледад и изтича да ги прегърне. Те бяха донесли подаръци за шестгодишния Рафаел и малкия Аугустин, както и албума със старите снимки на Имър, предназначен за Анна. Пако и близките му тактично ги оставиха насаме за няколко часа, през които тримата говориха непрекъснато, плакаха и се смяха, както могат само ирландците.
Имър се трогна, когато дъщеря ѝ се поинтересува какво е станало с Шон ОʼМара — прие го като доказателство, че Анна не е безсърдечна егоистка, както твърдеше Дороти. Разказа ѝ, че той се е оженил и че, както разбрала от родителите му, доста му било провървяло. Имал и дете, само дето Имър не беше сигурна дали е момче или момиче. Анна печално се усмихна и промълви, че се радва за него.
Имър и Дърмот на мига обикнаха внуците си и децата — тези чисти души — им отвърнаха със същото. Само че след като радостта на Анна от пристигането им се поизчерпа, тя тайно започна да се срамува от тях, от провинциалните им дрехи и маниери. Отначало Дърмот пазеше поведение, но после се поотпусна и вечер, след като изпиеше няколко чаши скъпо ирландско уиски, езикът му се развързваше, грижливо сресаната му коса щръкваше, лицето му се зачервяваше и той запяваше прочутата балада за младия Дани. В тези моменти на Анна ѝ идваше да потъне в земята, искаше ѝ се родителите ѝ никога да не бяха идвали в Аржентина.
След четири седмици се сбогува с тях. Когато прегърна майка си, не подозираше, че я вижда за последен път. Имър обаче знаеше, защото беше наследила ясновидските способности на баба си. След две години почина.
Анна изпитваше смесени чувства; мъчно ѝ беше, задето си заминават, но и не съжаляваше. Изминалите години бяха разрушили връзката ѝ с тях — тя се беше издигнала, а те си бяха останали същите. Сигурна беше, че сега семейството на съпруга ѝ ще я презре заради плебейския ѝ произход… а толкова се беше старала да се превърне в истинска дама. Само че Пако и родителите му харесаха благата Имър и пленителната ѝ усмивка, а цялото семейство обожаваше ексцентричния Дърмот. Сянката, която съществуваше само в мислите на Анна, постепенно се уголемяваше, заплашвайки да унищожи най-милото ѝ.
След две години, когато случайно откри в джоба на Пако хотелска сметка, разбра, че съпругът ѝ търси утеха в прегръдките на друга жена и обвинява за изневярата си нея, Анна, задето го е отблъснала и изолирала от живота си. За първи път се замисли дали той няма право. И много бързо стигна до отговора.
Осма глава
„Санта Каталина“, февруари 1972 г.
— Мария, не е ли тъпо да ти заповядат да харесаш някого? — измънка София и седна на тревата до братовчедка си.