— За какво говориш?
— Мама ми нареди да се занимавам с онази Ева и да съм любезна с нея. Няма да издържа, повярвай.
— Разбрах, че тя ще остане само десет дни.
— Това е цяла вечност.
— Разбрах още, че е много красива.
— Голямо чудо! — София вече беснееше при мисълта, че ще има конкурентка. Месеци наред слушаше как родителите ѝ разказват за красотата на тази Ева и се надяваше, че преувеличават. — Главата ми не го побира — защо мама я покани да ни гостува?
— Защо наистина?
— Тя е дъщеря на приятели от Чили. Приятели на нашите де. За съжаление те няма да я придружават. „Удоволствието“ да я забавлявам ще се падне на мен.
— Ще ти помогна. Не бъди песимистка, може би тя е симпатична и бързо ще се сприятелим — засмя се Мария. — Колко е годишна?
— На нашата възраст — на петнайсет или на шестнайсет, нещо такова.
— Кога пристига?
— Утре.
— Ще я посрещнем заедно, ако искаш. Най-лошото ще е, ако е глупава и безинтересна.
София се надяваше тъкмо на това. Щеше да я тропоса на Мария и да се отърве от нея. Мария винаги беше готова да услужи. Внезапно предстоящата седмица не ѝ изглеждаше толкова неприятна. Щеше да повери Ева на Мария, а самата тя щеше да има повече време да е насаме със Санти.
На другата сутрин заедно с брат ѝ и братовчедите ѝ лежаха под сянката на висок чинар, слушаха песен на Нийл Даймънд, звучаща през отворените прозорци на гостната, и разговаряха. Всички млъкнаха, когато на алеята спря лимузина. Шофьорът Хасинто слезе, заобиколи колата и отвори задната врата. Беше се изчервил и глуповато се усмихваше. София се намръщи, щом видя красивата Ева. Погледна момчетата, които изглеждаха зашеметени.
— Леле! — възкликна Аугустин.
— Божичко, каква коса! — прошепна Фернандо.
— Не съм виждал кобилка с по-хубави крака — промърмори Санти.
— За бога, момчета, защо се блещите така? Косата ѝ е руса… като на много момичета! — сопна се гневно София и се изправи. — Избърши си лигите, Аугустин — добави и закрачи към колата.
Анна остави Чикита и Валерия на терасата и прекоси моравата, за да поздрави новодошлата, която смутено пристъпваше от крак на крак до хипнотизирания Хасинто.
— Ева, добре дошла — провикна се отдалеч.
Ева плавно се понесе към нея. Да, точната дума беше „понесе“, защото тя сякаш се рееше във въздуха и не стъпваше по земята. Дългата ѝ руса коса обрамчваше ъгловатото ѝ лице, сиво-зелените ѝ очи бяха подчертани от гъсти черни ресници.
София напразно се опитваше да намери някакъв дефект на това същество, което се беше появило като предрешен демон, за да ѝ отнеме Санти. Всъщност досега не беше виждала такава красавица.
— София, запознай се с Ева. — Майка ѝ я побутна напред.
Ева беше по-висока от София и много слаба. Не изглеждаше на петнайсет, а поне с една-две години по-голяма. Когато се изчервеше, ставаше още по-красива, очите ѝ — по-сини, по-проницателни.
София промърмори „Здрасти“ и последва майка си, която поведе гостенката към терасата. Изпод око погледна момчетата — всички зяпаха Ева. Сигурно си представяха какво е да я притежават.
Ева усети, че те я наблюдават, и не посмя да ги погледне. Седна на терасата и веднага беше „превзета“ от Чикита и Валерия, които се надпреварваха да спечелят вниманието ѝ.
София се беше настанила до майка си и си мислеше, че ако се измъкне крадешком, никой няма да забележи. Всички гледаха само Ева, а тя, София, все едно не съществуваше.
Соледад донесе кана със студена лимонада и поднос с чаши и започна да ги разнася. Като стигна до София, я изгледа изпитателно и като видя изопнатото ѝ лице, се поусмихна, сякаш казваше: „Прекалено си разглезена, госпожице, и това ще ти е за урок“. Ева няколко пъти се опита да ѝ се усмихне, обаче София беше решена да отблъсне всякакви опити за сприятеляване. После се случи най-неприятното.
Санти се изправи, направи на другите младежи знак, сякаш ги предизвикваше да го последват, и се качи на терасата. Чикита му махна да се приближи.
— Ева, запознай се със сина ми Сантяго — каза с нескрита гордост и се усмихна, като видя как заблестяха очите на гостенката и как тя свенливо ги извърна.
— Разбрах, че си от Чили — усмихна се той и белите му зъби блеснаха.
София завъртя очи и ядосано си помисли: „И той е запленен от нея. Какъв глупак!“.
— Да. Живея в Сантяго.
— Добре дошла в „Санта Каталина“. Яздиш ли?
— Обожавам конете!
— Тогава ще пояздим заедно, за да ти покажа ранчото.
Продължиха да разговарят за коне, за вилата на родителите ѝ в Качагуа и за лятната мъгла, която понякога не се вдига чак до обед. Санти машинално беше взел чашата на София и тя посегна да си я вземе. Неволно докосна ръката му, но Санти не ѝ обърна внимание. Не можеше да откъсне очи от очарователната Ева, която пленително му се усмихваше.