— Ами, чакай го тогава. Той ще се върне. Не заминава завинаги, нали? — Както обикновено не можеше да гледа внучка си тъжна и се опитваше да я утеши. Нямаше нищо на света, което би ѝ отказал. Нито дори Санти Соланас.
— Не.
— Тогава имай търпение. Търпеливата котка хваща мишката.
— Грешиш. Бързата котка хваща мишката. — София за първи път се усмихна, макар и печално.
— Както кажеш, малката ми.
В началото на март, когато листата на дърветата започнаха да изсъхват и дългата лятна ваканция, започнала от декември, вече беше към края си, София отиде в къщата на Мигел и Чикита, за да се сбогува със Санти. Не беше забравила думите на дядо си. Щеше да чака любимия си с търпението на котка, дебнеща мишка. Нямаше да погледне друго момче, щеше да му е вярна завинаги.
Последните седмици от ваканцията бяха истинско изтезание за нея. Видеше ли Санти, се изчервяваше, дланите ѝ се изпотяваха. На върха на езика ѝ беше да му признае любовта си и често замалко не се издаваше. Криеше чувствата си от всички, макар да ѝ се искаше да изкрещи, че го обича, сякаш така щеше да запълни празнотата след заминаването му.
Санти се стараеше да не говори пред нея за заминаването си, за да не я разплаче отново. Беше трогнат, че ѝ стана толкова мъчно заради заминаването му. Чувстваше се като опитен воин, който отново се готви да влезе в битка и жените плачат сърцераздирателно и си скубят косите заради него. Даваше си сметка, че тя няма да му липсва. Разбира се, щеше да ѝ пише, както щеше да пише на майка си и на Мария. Само че мислено вече се беше пренесъл в Америка, където го очакваха приключения и дългокраки, развратни красавици. А и когато се върнеше, София пак щеше да е в „Санта Каталина“.
Най-после Санти излезе от къщи, следван от Антонио с багажа. Прегърна разплаканата Мария и стисна дланта на Фернандо, който тайничко се радваше на заминаването му. Санти го биваше за всичко, всички го обожаваха, той се носеше през живота като бърз кораб, докато самият Фернандо се чувстваше като влекач. Да, имаше известни постижения, но му струваха много усилия и с течение на времето му омръзна да се старае. Ето защо се радваше, че по-големият му брат заминава задълго. Вече нямаше да го засенчва…
Санти прегърна София и отново обеща да ѝ пише. Тя преглътна сълзите си и му каза, че още му е сърдита, но ще му прости, когато се върне. Радваше се, че не може да прочете мислите му, че не знае как сърцето ѝ прескача всеки път, когато той ѝ се усмихне, как лицето ѝ пламва, когато той я целуне. За него тя беше по-малката сестра. За нея той беше целият ѝ живот. Щеше да продължи да живее само заради надеждата, че след две години отново ще са заедно.
Мигел и Чикита се качиха в колата и извикаха на сина си да побърза, защото закъсняват. Той се настани на задната седалка и помаха през стъклото на изпращачите. Фернандо се извърна и влезе обратно в къщата, но Мария и София не помръднаха, докато автомобилът не изчезна от погледите им.
Следващите дни се сториха на София безкрайни. Нищо не можеше да ѝ оправи настроението, а опитите на Мария да я развесели още повече я вбесяваха. Искаше ѝ се всички да я оставят на спокойствие, за да скърби за изгубената си любов.
Най-после на Мария ѝ писна и избухна, когато София отказа да играят тенис:
— За бога, престани!
— Какво да престана?
— Да се държиш така, сякаш някой е умрял.
— Тъжно ми е, какво повече да ти кажа? Забранено ли е човек да скърби?
— За какво скърбиш? Като ти гледа човек опечалената физиономия, би си помислил, че си влюбена в Санти.
— Да, влюбена съм в него! И не ме е грижа кой ще го узнае.
Мария беше потресена:
— Та той ти е пръв братовчед! Не можеш да си влюбена в братовчед си!
— Само че мога. Нещо против?
Мария не продума няколко секунди, после, обзета от необяснима ревност, скочи на крака и извика:
— Крайно време е да пораснеш! Твърде си голяма за детински увлечения. Освен това той не е влюбен в теб. Иначе никога нямаше да се увлече по Ева, нали? Не разбираш ли, че ще станеш за смях? Да не говорим, че е скандално да си влюбена в член на семейството. Нарича се инцест — кръвосмешение!
— Кръвосмешение е любовта между брат и сестра, а той ми е братовчед — намръщи се София. — Е, очевидно вече не искаш да сме приятелки — добави, врътна се и излезе, като тръшна вратата след себе си, и то толкова силно, че картината вдясно падна на пода и стъклото се счупи.
Мария се разрида — най-вече от гняв и заради усещането, че е била предадена. Как е възможно София да е влюбена в Санти? Не, това беше нередно… Опита се да подреди мислите си, да проумее защо ревнува и се чувства изоставена. Тримата със Санти и София бяха неразделни, сега тя беше излишна.