Лятото най-после свърши и всички се върнаха в Буенос Айрес. Новата учебна година започна, но София все така отказваше да разговаря с Мария. Не ѝ продумваше, докато Хасинто ги караше с колата до училище, дори не я поглеждаше по време на часовете. И преди се бяха карали и София беше доказала, че е по-хладнокръвна. Притежаваше способността да изключи емоциите си, когато ѝ е угодно, и сякаш се наслаждаваше на драмата. Избягваше Мария през междучасията, разменяше си шеги с приятелките си, сякаш нищо не помрачаваше щастието ѝ.
Мария беше твърдо решена този път да не се поддаде на провокациите. През първите няколко дни направи всичко възможно да няма допир със София, макар че нощем плачеше, докато заспи — толкова силно страдаше от случващото се. Най-лошото беше, че София настрои другите момичета срещу нея: обаянието ѝ беше толкова силно, че всички безпрекословно ѝ се подчиняваха.
След седмица обаче решителността ѝ се сломи — повече не можеше да издържа това положение. Беше нещастна и самотна, ужасно самотна. Преглътна гордостта си и написа бележка на братовчедка си: „София, моля те, нека пак сме приятелки“. София не благоволи да ѝ отговори: беше сигурна, че Мария страда, и това ѝ доставяше удоволствие. Скоро получи още една бележка: „Извинявай. Не биваше да ти наговоря онези неща. Сгреших и моля да ми простиш. Нека пак сме приятелки“.
София отново не отговори, питаше се как да постъпи по-нататък. Разбра, че е стигнала твърде далеч, когато Мария се разрида по време на часа по история. През междучасието отиде при нея и заяви, че вече не е влюбена в Санти. Мария впери в нея насълзените си очи и каза, че ѝ е все едно дали София го обича или не.
Единайсета глава
Буенос Айрес, 1958 г.
Соледад чу, че двегодишната София плаче, и изтича в стаята ѝ. Прегърна я и се опита да я успокои:
— Спокойно, миличка, сънувала си нещо лошо, но вече си будна и аз съм при теб. — Загледа се в личицето на малката, целуна я и добави: — Каква си ми красавица! Даже когато плачеш.
Анна почти не се интересуваше от дъщеря си. Не понасяше плача ѝ като бебе и само щом малката захленчеше, веднага я връчваше на Соледад. Пако пък обожаваше дъщеричката си и не можеше да откъсне очи от нея. Щом се върнеше от работа, изтичваше в стаята ѝ да ѝ каже лека нощ или да ѝ почете приказка. Покани Соледад в Буенос Айрес, защото виждаше, че София е много привързана към нея. Соледад прие охотно, въпреки че това означаваше да е разделена с Антонио по цяла седмица. През уикендите обаче се връщаше в ранчото със съпрузите Соланас и детенцето им и продължаваше обичайната си работа.
— Искаш ли да спиш в моето легло? — прошепна на съненото момиченце, което кимна и облегна глава на гърдите ѝ. Понесе го на ръце и когато се качи на горния етаж, чу гласове иззад затворената врата на дневната. Нямаше намерение да шпионира, но се спря и се заслуша. Анна и Пако разговаряха на испански.
— Откъде се взе това в джоба ти? — гневно се сопна Анна.
— Бях по работа, не е, каквото си мислиш — спокойно отговори Пако.
— Нима? За какво ти е стая в хотел в същия град, в който притежаваш апартамент? За глупачка ли ме мислиш?
Настъпи тишина. Сърцето на Соледад биеше до пръсване. Даваше си сметка, че би трябвало да занесе София в стаята ѝ и да се престори, че нищо не е чула. Само че не устоя на любопитството, искаше да разбере за какво се карат. Най-накрая Пако каза:
— Добре, имаш право.
— Коя е? — изхлипа Анна.
— Не я познаваш, уверявам те.
— Защо? — Соледад чу как Анна стана.
— Защото всеки мъж копнее за обич — въздъхна той.
— Но… с теб се обичахме, нали?
— Да, обичахме се в началото. Не знам какво се случи после. Ти се промени.
— Аз ли? Нима твърдиш, че съм те тласнала в прегръдките на тази жена?
— Не казвам, че вината е твоя. И двамата допуснахме грешки…
— Искам да знам защо си с нея.
— Влюбих се. Тя също ме обича. Ти ме пренебрегваш от години, какво очакваше?
— Предполагам, сега ще ми кажеш, че това е някакъв извратен аржентински обичай — мъжете да си взимат любовници, когато се отегчат от съпругите си.
— Анна!
— Явно обичаят се предава по наследство.
— За какво намекваш? — Тонът му внезапно се промени.
— Говоря за баща ти и неговата… любовница. — Искаше ѝ се да каже „уличница“, но интуитивно усети, че не бива да прекалява.
— Не замесвай баща ми! — процеди Пако, питайки се откъде Анна е научила тази тайна. — Не желая да разговарям с теб, докато се държиш по този начин — добави и тръгна към вратата.