Соледад се опита да избяга, но Пако излезе и тресна след себе си вратата, преди тя да се шмугне в стаята на детето.
— Соледад! — извика той.
„Край! Свършено е с мен — помисли си младата жена. — Сега ще ме изгони.“
Само че вместо да ѝ заповяда да си стегне багажа, Пако ѝ каза:
— Ела насам, искам да погледна София. — Изчака я да се приближи, целуна по челото дъщеричката си и прошепна: — Скъпата ми София. Нали ме обичаш? И аз те обичам. Повече от всичко на света. — Помилва детето по бузката и взе палтото си.
— Излизате ли? — машинално попита тя и мигом съжали — не ѝ влизаше в работата.
Пако се обърна и кимна.
— Няма да се върна за вечеря. И… още нещо. Не споменавай пред никого онова, което чу преди малко, разбра ли?
— Да, сеньор. — Тя гузно се изчерви. Беше потресена от подслушания разговор. Нещата вървяха на зле, ако сеньор Пако наистина беше престанал да обича жена си. Домъчня ѝ за господарката. Всъщност ѝ домъчня и за двамата.
Анна не помръдна от креслото — беше прекалено уморена и отчаяна. Пако беше признал, че има любовница. Чула го беше да излиза, значи отиваше право при нея. Не знаеше как да постъпи, боеше се, че нервите ѝ няма да издържат, ще проследи неверния си съпруг и в пристъп на отчаяние ще прободе съперницата си. Може би леля Дороти е била права. Може би щеше да е по-щастлива, ако се беше омъжила за Шон и беше останала в Гленгариф.
Изминаха няколко седмици. Пако и Анна не повдигнаха отново онази тема и наглед нищо не се промени, само дето двамата напълно се смразиха и престанаха да разговарят помежду си. Тя ревниво наблюдаваше как Пако обсипва дъщеричката им с ласките и обичта, които преди даряваше на самата нея. Тя пък изцяло се посвети на синовете си, защото ѝ беше трудно да обича София и съвсем безпричинно я обвиняваше за страданията си.
Никога не се беше чувствала толкова нещастна. В началото на годината получи телеграма от баща си — майка ѝ беше починала. Когато той пристигна в Аржентина, Анна откри, че дългата раздяла ги е превърнала в непознати. И че Имър — кротката, усмихната Имър, която винаги знаеше как да я утеши — много ѝ липсва.
Повери почти изцяло на Соледад грижите за София, момчетата ходеха на училище и тя вече разполагаше с повече свободно време. Превърна в ателие една от стаите в апартамента в Буенос Айрес и започна да рисува. Даваше си сметка, че не е велика художничка, но това занимание и даваше оправдание да прекарва повече време насаме. Пако никога не влизаше в ателието, то беше нейното убежище.
Пако беше дълбоко засегнат, задето съпругата му беше паднала дотам да използва извънбрачната връзка на баща му като оръжие, с което да го нарани. Често му хрумваше, че романтичните им мигове в Лондон може би са само плод на въображението му. Представяше си Анна Мелодия, седнала до фонтана на Трафалгар Скуеър, и се питаше дали тя още е там. Сърцето му се късаше за нея. Защото още я обичаше.
Един ден в началото на лятото Анна се разхождаше из полето с Аугустин. Зърна двойка зайци сред тревата, седна и придърпа сина си на скута си:
— Миличък, виждаш ли зайчетата?
— Да. Целуват се, мамо. А вие с татко вече не се целувате — изтърси той неочаквано. — Не го ли обичаш вече? Непрекъснато се карате и си крещите. Не ми харесва — добави и внезапно зарида.
Анна беше поразена от въпроса, но бързо се овладя.
— С баща ти понякога се спречкваме, както ти се спречкваш с брат си или с братовчедите си. Не е нещо сериозно. Дай да ти избърша сълзите. Ето, пак си хубавото ми момче.
Докато вървяха обратно към къщи, тя си каза, че повече не може да живее така. Беше непоносимо за всички, не само за нея. Не биваше да позволи децата ѝ да страдат заради нейното нещастие.
Соледад ги посрещна пред къщата, по лицето ѝ се стичаха сълзи. „Не! — помисли си Анна. — Господи, моля те, дано не се е случило нещо лошо с Рафаел!“
— Какво има? — попита със свито гърло.
— Сеньора Мария — Елена. Мъртва е.
— Не може да бъде! Къде е мъжът ми? Къде е Пако?
— Отиде при сеньор Мигел.
Анна ѝ нареди да наглежда Аугустин и се затича към къщата на Мигел и Чикита. Цялата фамилия се беше събрала в дневната, но колкото и да се оглеждаше, тя не видя съпруга си. Забеляза Чикита, чието лице беше подпухнало от плач, и я попита къде е Пако.
— На терасата, заедно с Мигел.
Анна си запробива път сред родствениците, докато стигна до терасата. Пако беше с гръб към нея, но се обърна, когато Мигел я поздрави и тактично се отдръпна встрани.