— Скъпи, много съжалявам! — възкликна тя и се разрида, покрусена от студенината в погледа му. — Какво се е случило?
— Камион е блъснал колата ѝ, докато е пътувала насам. Ектор е в болницата. Съкрушен е. Като всички ни. — Той извърна поглед.
— Пако, моля те.
— Какво искаш от мен?
— Допусни ме до себе си. Искам да те утеша.
— Да ме утешиш ли? — повтори той, сякаш не вярваше на ушите си.
— Да. Знам как се чувстваш. И съм готова да забравя изневярата ти. Искам да започнем на чисто.
Пако навъсено я изгледа.
— Искаш го, защото майка ми е мъртва, така ли?
— Защото още те обичам.
— Само че аз няма лесно да забравя онова, което каза за баща ми. Как можа да паднеш толкова ниско, че да представиш изневярата му за семейна традиция?
— Моля те, не ми се сърди. Казах го само за да те нараня.
— И успя. Доволна ли си?
— Днес Аугустин ме попита защо вече не те харесвам. Беше пребледнял от страх. Не знаех какво да му отговоря, но се замислих върху думите му. Пако, наистина те харесвам. Само че съм забравила как да те обичам.
Той се вгледа в тъжните ѝ, насълзени очи и сърцето му се смекчи.
— И аз съм забравил как да те обичам — промълви. — Срамувам се от себе си.
— Не можем ли да поправим стореното? Любовта ни не е мъртва, нали? — Безкръвните устни на Анна потрепериха.
— Съжалявам… Съжалявам, че ти причиних страдание.
— И те моля да ми простиш за същото. — Тя се поусмихна, но погледът ѝ беше тревожен.
— Ела, Анна Мелодия. Имаш право, нуждая се от твоята утеха. — Пако я притегли към себе си и нежно я прегърна. — Нека започнем отначало. Никога не съм преставал да те обичам. Само те загубих… но сега отново сме заедно.
Погребаха Мария — Елена в семейната гробница. За нея тъгуваха не само членовете на многобройната фамилия, а и много приятели, познати и съграждани от Буенос Айрес. Всички бяха потресени от ненавременната ѝ смърт, но никой не страдаше колкото Ектор. Състари се за броени часове, беше неутешим, сърцето му беше разбито. Скръбта го разяде, както ръждата разяжда метал, и той почина година по-късно.
Постепенно семейният живот на Анна и Пако се върна в предишното си русло. Гледаха как децата им порастват и като всички родители се гордееха с тях. Отново разговаряха помежду си, само че така и не си върнаха романтиката от дните и нощите в Лондон. Пако изостави любовницата си, Анна полагаше усилия да е чудесна съпруга, ала корените на дървото, символизиращо семейството им, бяха подкопани, макар наглед то да изглеждаше по-здраво.
Дванайсета глава
„Санта Каталина“, 1973 г.
Късно вечерта София на пръсти се промъкна в стаята на дядо си и застана до леглото му. Силното му хъркане ѝ подейства успокояващо, напомни ѝ за детството, помогна ѝ да се чувства в безопасност.
Не искаше да го буди, обаче ѝ се искаше той да се събуди. Знаеше, че не бива да е в стаята му посред нощ; ако майка ѝ разбереше, щеше да ѝ вдигне скандал. Още повече че през деня се държа ужасно не само с нея, а и с баща си. Обвини го, че глези внучка си, през цялото време го апострофираше. Дядо ОʼДуайър беше обещал на София кожен колан със сребърна тока, на която са гравирани инициалите ѝ. Анна му се тросна, че си хвърля парите на вятъра, че внучка му е разглезена хлапачка, която не цени вещите си. Посъветва го да ѝ подари нещо полезно — време било София да се захване с нещо полезно, вместо по цял ден да седи на някой клон на онова глупаво дърво. Младите госпожици на нейната възраст трябвало да рисуват и да свирят на някакъв инструмент, а не по цял ден да яздят и да се катерят по дърветата.
Само че той заяви, че държи на обещанието си.
Тъкмо затова София се беше прокраднала в стаята му: да му каже, че много ще се зарадва на колана и ще го пази като очите си, защото винаги ще ѝ напомня за скъпия ѝ дядо.
Покашля се. Най-сетне Дърмот се сепна и се претърколи по гръб. В просъница вдигна ръка, сякаш да се предпази от някакъв призрак.
— Аз съм, дядо, София — прошепна тя.
— Да му се не види, момиче, какъв вятър те е довял посред нощ?
— Искам да ти кажа нещо.
— Ами, стига си стърчала там. Ела в леглото.
Тя легна до него — още нещо, което майка ѝ не би одобрила; ако я видеше, щеше да каже, че е нередно седемнайсетгодишна девойка да споделя едно и също легло със старец.
— Какво искаш да ми кажеш, София Мелъди?
— Ами, за колана, който ми обеща. Мама каза, че ще ми омръзне и ще го захвърля, обаче не е вярно.