— Знам.
— Тогава ще ми го купиш ли?
Той стисна дланта ѝ и дрезгаво се засмя:
— Разбира се, София Мелъди.
Замълчаха и се загледаха в сенките, танцуващи по тавана — хладният вятър нахлуваше през отворения прозорец и развяваше завесите.
— Дядо, ще ти кажа още нещо. Искам колана по сантиментални причини.
— Стига с тия купешки приказки. Говори като хората.
— Искам го, защото те обичам, дядо — изтърси тя и се сепна — не го беше казвала на когото и да било.
Дърмот беше толкова трогнат, че не отговори веднага — търсеше най-подходящите думи. Накрая промълви:
— И аз те обичам, София Мелъди. Обичам те повече от всичко на света. А сега иди да спиш.
— Може ли да остана?
— Стига майка ти да не разбере.
— Няма страшно, аз се събуждам много преди нея.
София се събуди, защото ѝ беше студено. Притисна се към дядо си, за да се стопли, ала след няколко секунди осъзна, че студът лъха от вледененото му тяло. Тя седна на леглото и се загледа в него. Изглеждаше толкова щастлив, че ако не беше вкочанен, би очаквала гръмко да се разсмее. Само че лицето му беше застинало като маска и отворените му очи се взираха в нищото.
София притисна пламналото си лице до неговото, сълзите ѝ рукнаха като водопад, ридания разтърсваха тялото ѝ. За първи път в живота си изпитваше такава скръб. Дядо ѝ си беше отишъл. Дали сега е в рая с кротката си съпруга Имър? Как така беше починал? Та нали беше олицетворение на здравето?
Опита се да си спомни последните му думи. Бяха говорили за колана, после му беше казала, че го обича. Като си спомни този момент, от гърлото ѝ се изтръгна нечовешки вик, наподобяващ животински вой… който събуди всички в къщата.
Щом насила я откопчиха от мъртвеца, тя се вкопчи в баща си. Едва сега напълно осъзна, че дядо ѝ си е отишъл завинаги, и се разтрепери като лист. За разлика от друг път Анна даде воля на чувствата си. Разрида се, седна на леглото и прокара длан по леденото чело на баща си. Свали от шията си верижката със златното кръстче и го притисна до устните на мъртвеца. После помоли да я оставят насаме с него. Изчака всички да излязат, целуна безжизнената му ръка и отново заплака: не за мъртвеца в леглото, а за баща си, какъвто беше в детството ѝ в Гленгариф. Тогава той я обичаше наравно с майка ѝ… после София зае мястото ѝ в неговото сърце. София, която ѝ беше отнела не само бащата, но и съпруга, защото за Пако тя беше зеницата на окото му. Анна обаче нито веднъж не се запита защо е станало така, защото се боеше от отговора. Страхуваше се да признае, че може би Пако има право и че тя наистина се е променила. Как иначе би могла да отблъсне от себе си двамата мъже, които обичаше повече от всичко на света?
Така или иначе вече не можеше да си го върне. Беше твърде късно. Навремето Имър ѝ беше казала, че най-тъжната фраза е „твърде късно“. Сега я разбираше. Ако баща ѝ можеше да се съживи, щеше да му каже колко много го обича. Въпреки че животът ги беше разделил, тя го обичаше с цялото си сърце, ала така и не му го каза. Всъщност често се срамуваше от него заради налудничавото му поведение, без да си дава сметка, че то е като упойващо вещество, което му помага да съществува без любимата си съпруга. Защо не си беше направила труда да го разбере? Затвори очи и се помоли: „Господи, позволи ми да му кажа, че го обичах“.
За да изрази голямата си обич към него, Анна уреди да бъде погребан под приведено евкалиптово дърво, сред конете и птиците.
Отец Хулио прочете няколко молитви и произнесе кратка надгробна реч, после спуснаха ковчега в земята. Щом го заровиха, внезапно облаците се разкъсаха, ярък слънчев лъч проникна през тях и сякаш стопли земята. Анна се прекръсти и благодари на Всевишния, че е изпратил баща ѝ в рая. Сърцето на София беше натежало от мъката. Без скъпия ѝ дядо дори слънцето като че ли бе помръкнало.
Тринайсета глава
Университет „Браун“, 1973 г.
Санти плъзна ръка под полата на Джорджия и откри, че тя носи чорапи. Прокара пръсти нагоре и докосна гладкото ѝ бедро. Сърцето му затуптя по-силно в сладостно предчувствие. Целуна я и усети вкуса на ментовата дъвка, която си бяха разделили, когато си тръгнаха от купона. Беше впечатлен от дързостта ѝ. Липсваха ѝ задръжките на благовъзпитаните млади аржентинки, в нея дори имаше нещо цинично, което му допадаше.
Тя страстно отвърна на целувката му, дългите ѝ нокти, лакирани в червено, се впиха в плътта му. Ухаеше на скъп парфюм, а когато Санти плъзна език надолу, го лъхна миризма на пудра. Понечи да свали колана с жартиерите ѝ, обаче тя прошепна, че предпочита да се люби, без да си сваля чорапите, и смъкна черните си бикини.