— Нещо за пиене, Санти?
— Уиски.
— Толкова ли те мъчи носталгията?
— Как позна?
— Защото съм от Юга, красавецо. Харесва ми акцентът ти. Говори, колкото си искаш, не е необходимо да се преструваш пред мен. Ето ти уискито. Ще запалим камината, ще си пуснем музика и ще прогоним носталгията.
Наведе се към камината, късата ѝ поличка се повдигна и за миг той зърна чорапите ѝ с дантели и черните ѝ бикини.
— Зарежи камината, Джорджия. Има само един начин да забравим родния дом — да се изгубим един в друг — промълви и пресуши чашата с уиски.
— Тогава ела с мен. Жадувам да се изгубя в теб. — Тя го хвана за ръка и го поведе към спалнята.
Четиринайсета глава
„Санта Каталина“, декември 1973 г.
През нощта Чикита почти не мигна. Не беше заради жегата и влагата, нито заради кошмара, който по едно време събуди Панчито. Как да заспи, като на следващия ден нейният Санти се връщаше у дома след две години, прекарани в Америка?
Пишеше ѝ често и тя очакваше писмата му с радост, примесена с малко тъга, защото той много ѝ липсваше. С Мигел го бяха видели само веднъж, през пролетната ваканция, когато заедно с него гостуваха на приятеля му Франк Станфорд и семейството му в Нюпорт. Вече беше почти на двайсет и бе много възмъжал, не приличаше на момчето, което беше заминало да учи в Америка.
Двете с Анна често сядаха на терасата и надълго и нашироко разговаряха за децата си. Анна много страдаше заради ужасното поведение на дъщеря си — вместо да се укроти с течение на времето, София ставаше още по-непокорна и непоносима. Направеха ли ѝ забележка, отговаряше нагло и дори в пристъпи на гняв си позволяваше да обижда майка си. Получаваше лоши оценки по всичко, отлични бяха само съчиненията ѝ, защото чрез тях тя се пренасяше във въображаемия свят на мечтите си. Преподавателите се оплакваха от дисциплината ѝ. През уикендите в ранчото тя яхваше кон и се връщаше след часове, понякога късно вечерта. Капката, която преля търпението на Анна, бе откритието, че вместо да ходи на училище, София е подкупила шофьора да я води на уроци по танго при стар испански моряк на име Хесус.
Когато ѝ поиска обяснение, малката нахалница заяви, че училището вече няма какво да ѝ даде и че иска да стане танцьорка. Анна разбра, че скандалите няма да помогнат и че трябва да измисли друг начин да контролира дъщеря си. Чикита тактично се опита да ѝ подскаже, че София прилича на нея, обаче Анна не искаше и да чуе, а се оплакваше:
— Върти всички на малкия си пръст, чувствам се като чудовище. Ако не внимавам, ще ме намрази.
— Дай ѝ малко повече свобода, може би тогава няма да ти прави напук.
— О, не говори като баща ми — все това повтаряше.
— Липсва ли ти?
— Понякога. Липсва ми бащата, с когото израснах в Гленгариф… Но през повечето време ми лазеше по нервите. И той има вина, че София е толкова разглезена. Пако също не може да устои на чара ѝ…
— Прочутият чар на Соланас — усмихна се Чикита.
— Прокълнатият им чар. Мама наистина беше чаровна. За разлика от леля Дороти, която беше пълна, грозна и така и не се омъжи.
— Какво стана с нея?
— Не знам… Срамувам се, че го казвам, обаче напуснах Ирландия и…
Чикита искаше да я разпита за другите ѝ роднини, но не посмя, а отново заговори за София:
— Убедена съм, че това е само фаза в поведението ѝ и скоро ще премине.
— Не знам… Боя се, че ако ѝ дам повече свобода, ще се превърне в същинска дивачка, която ще ни посрами пред хората.
— Грешиш. Всички я обожават, само ти ѝ намираш дефекти. Пък и нима те интересува хорското мнение?
— Да, интересува ме! Сплетните ме ужасяват.
Чикита си помисли, че дори след толкова години Анна се стреми да докаже на обществото, че не е за подценяване, затова непрекъснато се тревожи какво ще кажат хората за децата ѝ. Искаше да ѝ каже, че това е без значение, че всички я обичат и уважават, дори онези, които отначало я бяха смятали за жена, стремяща се към богатството и общественото положение на Пако. Искаше да ѝ каже, че София ѝ прави напук, задето тя, Анна, обожава синовете си и е готова да им прости прегрешенията. И че не бива да ревнува дъщеря си, задето е толкова ярка личност. Но щеше да си хвърли думите на вятъра.
— Да сменим темата, че на София сигурно ѝ горят ушите — промърмори Анна. — Сигурно си на седмото небе, че Санти се връща у дома.
— О, да! Нямаш представа колко ми беше мъчно, че не е с нас на Коледа. Само че той искаше да попътува — мисля, че за година и половина е обиколил всички континенти. Много се е променил, възмъжал е, накуцването му е почти незабележимо.