— Мислиш ли? — София си даваше сметка, че изглежда страхотно, макар да ѝ беше малко неловко, защото не беше свикнала да носи рокля и се чувстваше уязвима. Странно как промяната във външността сякаш бе придружена от промяна на личността… — Не мога да нося косата си на плитка, можеш ли да ми направиш прическа — нещо драматично…
Мария, която все още беше изумена от нейната промяна, я накара да седне пред огледалото на тоалетката и с помощта на фиби прибра тъмните ѝ къдрици в кок на върха на главата.
— Санти няма да те познае — заяви накрая.
— Нито пък другите — промърмори София, макар да се интересуваше само от неговата реакция. За последен път се огледа, после с Мария тръгнаха към дома ѝ, за да чакат пристигането на младия герой.
Чикита поливаше цветята в градината, колкото да се намери на работа и да убие времето. Масите бяха подредени за обяд от Роса, Енкарнасион и Соледад, бутилки с питиета се изстудяваха в кофички с лед. Като видя момичетата, тя остави лейката и възкликна:
— София, наистина ли си ти? Изглеждаш фантастично! Радвам се, че си с роклята, която с Анна избрахме в Париж.
Седнаха под чадърите на терасата и забъбриха, но непрекъснато си поглеждаха часовниците. След малко дойде и Анна — със светлосиня рокля и широкопола шапка, нереално красива. Последваха я Пако с Малена и Алехандро, Фернандо, Рафаел и Аугустин. Братята на София започнаха да я поднасят, но Анна, щастлива, че за първи път дъщеря ѝ изглежда женствена и елегантна, побърза да ги сложи на мястото им. Постепенно пред къщата се събраха всички членове на голямата фамилия и зачакаха.
Най-сетне София зърна в далечината облаче прах, което бавно се приближаваше.
— Идват! — извика. Разговорите секнаха, настъпи тишина. Чикита затаи дъх.
Сърцето на София биеше до пръсване, дланите ѝ се изпотиха. Внезапно съжали, че не носи риза и джинси — та нали така я помнеше Санти…
Облакът от прах се уголемяваше и се приближаваше, докато от него не изникна джипът, мина по алеята, оградена от високи дървета, и спря пред ранчото. Санти — по-висок и още по-чаровен, със светлобежов памучен панталон, небесносиня риза и кафяви мокасини — слезе и махна на посрещачите. Младият американец се беше върнал у дома.
Петнайсета глава
Санти Соланас не беше подозирал какво тържествено посрещане го очаква. Щом слезе от джипа, веднага го заобиколиха всички роднини, за да го прегърнат, да го целунат и да го разпитат за приключенията му в чужбина. Майка му плачеше от радост и облекчение, че синът ѝ най-сетне се е завърнал в родния дом, а когато той я взе в обятията си, сякаш се разтопи. София хапеше устни, наблюдаваше го отдалеч и си мислеше колко се е променил — беше по-широкоплещест и по-мускулест отпреди. Беше заминал младеж, но вече беше истински мъж. Никога не се беше чувствала неловко с него, ала изведнъж изпита стеснение — непознато за нея усещане. В мечтите ѝ той беше нейният любовник и тази интимна връзка беше станала толкова реална за нея, че сега ѝ беше невъзможно да се върне към действителността. Изчервяваше се, щом го погледнеше, но той, разбира се, не подозираше какво става в душата ѝ и я прегърна със същата братска обич като преди.
— Колко ми липсваше любимата братовчедка! — възкликна. — Много си се променила, за малко да не те позная. Изглежда, докато ме е нямало, моята Чофи е станала красива жена.
Преди тя да отговори, Рафаел и Аугустин я избутаха встрани, потупаха по гърба братовчед си и едновременно казаха:
— Радваме се, че се върна.
Той се огледа за Панчито и сякаш прочел мислите му, Мигел се появи с хлапето, което беше сложил на раменете си.
— Панчито! — Санти го свали, прегърна го и му разроши косата. — Мъчно ли ти беше за мен?
Малкият, който беше негово копие, се ококори, изкиска се, притисна се до него и му прошепна нещо, от което Санти прихна:
— Направи ми голям комплимент — че съм космат като татко.
Мария се приближи до тях:
— Ей, малкия, позволи ми и аз да прегърна брат си.
Фернандо се поколеба, после и той пристъпи към Санти, опитвайки се да потисне раздразнението и завистта си, задето бяха посрещнали брат му като кралска особа. Отметна назад черната си коса и насила се усмихна. Санти го прегърна и го потупа по гърба, както би сторил със стар приятел. Само че двамата не бяха приятели преди, нямаше да са и в бъдеще.
— Колко ми липсваше аржентинското барбекю — въздъхна Санти.
— Какво друго ти липсваше, докато беше в Америка? — попита Мария.
Той се позамисли, преди да отговори. Загледа се в далечината и си спомни дългите нощи, през които мечтаеше за аржентинската пампа, аромата на евкалиптите и безкрайния син хоризонт — толкова далечен, че бе невъзможно да се прецени къде е границата между земята и небето.