— Най-много ми липсваше „Санта Каталина“ и всичко, свързано с ранчото — промълви накрая. Майка му и баща му толкова се трогнаха, че се просълзиха.
— Да вдигнем тост за „Санта Каталина“! — предложи Мигел.
Всички вдигнаха чаши… освен Фернандо, който едва сдържаше яда си.
— Нека никога да не се промени — замечтано каза Санти, с мъничко тъга погледна непознатата, но красива млада жена в бяло, чиито очи бяха вперени в него, и се запита защо се чувства толкова неловко в нейно присъствие.
По време на обяда бяха произнесени прочувствени речи — типичната за латинската раса сантименталност беше подклаждана от изпитото вино. За по-младите обаче тази сантименталност идваше в повече и мнозина едва сдържаха смеха си. Момчетата искаха да научат повече за младите американки и с колко от тях е спал Санти, обаче тактично отложиха въпросите за по-късно, когато щяха да са насаме с него на игрището за поло.
София се втурна в стаята си, тръшна вратата и почти разкъса роклята, докато я събличаше. Санти не беше харесал новата ѝ външност, вероятно затова се беше престорил, че не я забелязва. Тя вече си даваше сметка, че изборът ѝ е бил неуместен. За коя се опитваше да мине? Идваше ѝ да потъне в земята от срам, задето се беше изложила пред всички.
Смачка на топка роклята и я запрати в дъното на дрешника, заричайки се никога повече да не я облече. Навлече джинси и фланелката за поло, разпусна косата си, седна пред огледалото и я разреса, после я сплете и завърза плитката с обичайната червена панделка. „Отново съм истинската София“ — помисли си, избърса сълзите си с опакото на дланта си — никога повече нямаше да се преструва на онова, което не беше.
Санти я видя да се приближава към игрището с типичната ѝ арогантна и малко смешна походка и с облекчение забеляза, че познатата София се е върнала. Необяснимо защо, но му беше станало малко криво, като я видя с бялата рокля и прическата, подхождаща на дама. Несъмнено изглеждаше много секси, обаче не беше вярната му приятелка от детинство; бе прелестна млада жена, с която обаче бяха чужди един на друг. Ала щом поведоха разговор, познатото дяволито пламъче в погледа ѝ се върна и той с радост установи, че макар да прилича на сексбомба, тя си е любимата му братовчедка.
— Татко вече ми разрешава да играя във всички мачове — гордо му съобщи София.
— Ами майка ти?
— Няма да повярваш, но тази сутрин сама предложи да играя поло с теб. Сигурно е болна. Или леко се е побъркала.
Санти ѝ се усмихна, спомняйки си стотиците ѝ дълги послания, написани с нечетлив почерк, които редовно получаваше в Америка.
— Радвах се на писмата ти, Чофи.
— И аз се радвах на твоите, дори малко ти завиждах. Изглежда, си изкарваше чудесно. Имаше ли си гаджета в Америка?
— Да, много — отговори той и шеговито я стисна за врата. — Странно, ако сега ми кажат, че никога повече няма да напусна „Санта Каталина“, ще съм най-щастливият човек на света. В Америка беше интересно, обаче разбираш колко държиш на дадено място или човек, когато го напуснеш за известно време. При завръщането го виждаш в напълно нова светлина и обикваш още по-силно всичко, което си приемал за даденост, защото си почувствал липсата му. Разбираш ли ме?
София кимна, ала той знаеше, че не би могла да проумее думите му, защото никога не беше напускала „Санта Каталина“.
— И още нещо — добави. — Нещо много важно, което научих в чужбина. Моят приятел Стенли Норман ми разказа историята за безценния дар. Чуй я и ти. Едно момченце живеело с баба си и дядо си, който бил духовен човек и му разказвал интересни притчи. Една от тях била за безценния дар. Момченцето много я харесало и все разпитвало дядо си какъв е този подарък. Старецът му отговорил, че ще разбере, когато му дойде времето, и че подаръкът ще го дари с неподозирано и вечно щастие. Малчуганът очаквал с нетърпение този момент и когато получил велосипед за рождения ден, решил, че това е безценният дар. Само че новата „играчка“ скоро му омръзнала, а дядо му бил обещал, че ще е щастлив до края на живота си.
Пораснал, влюбил се и се оженил, обаче скоро в брака му настъпил разрив и с жена му се разделили. Щастието отново му убягнало. Пътешествал по целия свят и на всяко ново място си казвал, че е открил вечното щастие, но все очаквал с нетърпение да види следващото и пак не бил щастлив. После пак се оженил, родили му се деца и като разбрал, че още не е намерил безценния дар, се отчаял.