На София ѝ омръзнаха нелепите му номера, затова започна да изчезва с часове от ранчото — яздеше или се разхождаше из пампата. Мария чувстваше, че тя крие нещо от нея и се чувстваше наранена, задето най-добрата ѝ приятелка я беше изолирала от живота си.
Отначало Санти я избягваше с лекота и се мъчеше да си внуши, че случилото се е било само нещо като временно полудяване. Невъзможно беше да е влюбен в нея, все едно да бе влюбен в сестра си. Спомнеше ли си целувката им, стомахът му се свиваше на топка. През последвалите безсънни и мъчителни нощи често се питаше дали наистина я е целунал. Упрекваше се заради безразсъдността си; знаеше, че тя го обожава, и като по-зрял от нея би трябвало да си дава сметка за последствията. Хрумна му, че ако забрави случилото се, то някак ще се заличи.
Постепенно обаче осъзна, че тя му липсва, че непрекъснато я търси с поглед, и му докривява, като не я види. Разумът му подсказваше, че с нея не могат да са любовници. Семействата им нямаше да го допуснат. Ала той копнееше за София, жадуваше я и постепенно съпротивата му се сломи. Налагаше се да говори с нея, да ѝ каже, че я е взел за друга жена, или може би, че за миг се е поддал на налудничав импулс… каквото и да е, само не и истината. Не и че я обича все по-страстно и това го изтезава денонощно.
Зърна Мария на терасата и я попита знае ли къде е София. Тя се намръщи, но преди да отговори, Чикита излезе от къщата с цял панер с играчки и нареди на сина си да се сдобри с братовчедка си. Санти се опита да възрази, че не са се карали, но тя го изгледа така, сякаш казваше: „За глупачка ли ме вземаш?“.
— Откакто си се върнал, я избягваш — упрекна го Мария. — А тя очакваше завръщането ти с такава радост! Намери я и си поговорете откровено.
Санти откри София под дървото омбу — беше се облегнала на ствола и четеше книга, конят ѝ беше завързан наблизо. Горещината беше непоносима, черни облаци се скупчваха на хоризонта.
Тя го чу да се приближава и вдигна глава.
— Какво искаш? — попита и мигом съжали за грубостта си.
— Да си поговорим. — Той седна до нея. — Не можем да продължаваме така.
— Май да.
Замълчаха. София си спомни целувката му и я зажадува отново.
— Онзи ден… — подхвана нерешително. — Исках да ме целунеш. Защо избяга?
— Защото любовта ни е невъзможна. Първи братовчеди сме, какво ще кажат нашите? — Санти закри с длани лицето си. Презираше се заради слабостта си. Трябваше да ѝ каже, че я обича, но само като брат, и че е сглупил, като я е целунал.
— Кого го е грижа за мнението им? — възкликна София и се почувства окрилена. Беше казал, че не е трябвало да го правят, а не че не го е искал. Прегърна го и облегна глава на рамото му. — Санти, влюбена съм в теб от дълго време. — Думите, които бе изричала толкова често наум, избликнаха от дъното на душата ѝ. Той отмести длани от лицето си, взе я в прегръдките си и двамата се умълчаха, питайки се какво ще правят оттук насетне. Санти пръв наруши мълчанието:
— Опитвах се да си внуша, че не те обичам, но… Често мислех за теб, докато бях в чужбина. Не подозирах, че съм влюбен в теб, едва сега осъзнах какво чувствам.
— Кога по-точно?
— Когато те целунах. Тогава си дадох сметка защо толкова те ревнувам от Роберто.
— Засрами ли се?
— Много.
— Ако отново ме целунеш, пак ли ще се срамуваш?
— Не знам… сложно е. Надали разбираш какво означава да се целуваме. Ти си ми първа братовчедка и…
— Какво от това? — възкликна София. — Важното е, че се обичаме, че сме щастливи заедно и че се учим да живеем в настоящето.
— Да, имаш право…
София се поотдръпна и го изгледа, сякаш се опитваше да разгадае изражението му. Той плъзна длан по лицето ѝ, прокара палец по треперещите ѝ устни и изпитателно се взря в кафявите ѝ очи, като че ли се мъчеше за последен път да се вслуша в гласа на разума. После забрави всичко, обхванат от страстта. Придърпа към себе си София и устните му намериха нейните. За секунда тя престана да диша, сякаш внезапно я бяха потопили под вода. Толкова пъти си беше представяла тази сцена, без да подозира неописуемото усещане, че тялото ѝ се разтапя. Опита се да си поеме въздух и се отдръпна, сепната от силата на чувствата си. Зърна копнежа в очите на Санти, усети лудото биене на сърцето си… и му позволи отново да я целуне. Ето каква беше поуката от историята, която ѝ беше разказал — в този миг тя съществуваше и се наслаждаваше на всяко ново усещане. Той нежно целуна слепоочията ѝ, очите и челото ѝ, любещите му пръсти следваха очертанията на красивото ѝ лице. София бе опиянена от милувките му, от мириса на кожата му. Погълнати един от друг, не забелязаха как над тях се скупчват зловещи облаци, не усетиха първите капки дъжд, който скоро се превърна в порой и ги намокри до кости.