Седемнайсета глава
През следващите дни двамата се носеха на крилете на любовта и се наслаждаваха на всеки откраднат момент, когато оставаха насаме. Целуваха се зад дърветата и храстите, в басейна, когато бяха сигурни, че не ги наблюдават. Призори яхваха конете, препускаха до дървото омбу и с нежни целувки посрещаха първите лъчи на слънцето. Изкатерваха се колкото можеха по-високо сред клоните на най-старото дърво в Аржентина, тяхното омагьосано царство, и с джобното ножче на Санти изписваха в кората тайни послания. Вечерите — най-любимото им време — сядаха на уханната трева, взираха се в безкрайния хоризонт и смаяно наблюдаваха приказния, меланхоличен залез.
София чувстваше, че сърцето ѝ ще се пръсне от опияняващата я любов към Санти. Боеше се, че близките ѝ ще забележат как вече не говори, а пее, как не тича, а танцува. Сега разбираше защо хората са готови на всичко, дори да убиват, в името на любовта.
Най-хубавото беше, че отношенията ѝ с майка ѝ се подобриха. Новата София беше услужлива, внимателна и без капчица егоизъм.
— Ако не знаех истината, щях да кажа, че е влюбена — отбеляза една сутрин Анна.
— Тя наистина е влюбена — подхвърли Аугустин.
— Нима? В кого?
— В себе си — побърза да се намеси Рафаел.
— Не говори така, скъпи. Иначе има опасност тя отново да стане опаката София — смъмри го Анна.
Всъщност в момента повече я интересуваше Хасмина, приятелката на Рафаел, дъщеря на Игнасио Пеня, най-прочутия адвокат в Буенос Айрес. Искаше ѝ се Хасмина да ѝ стане снаха, защото произхождаше от семейство, с което тя, Анна, щеше да се гордее. Всъщност познаваше майка ѝ и често се виждаха на неделните църковни литургии, защото госпожа Пеня беше ревностна католичка. Добре щеше да се сприятели с нея, защото тази жена щеше да допринесе за блестящото бъдеще на Рафаел.
Любовната връзка между Санти и София остана в тайна за повечето обитатели на ранчото, а онези — например Аугустин и Рафаел — които подозираха, че нещо се случва, си мислеха, че е невинно мимолетно увлечение, при това доста очарователно. И преди двамата изчезваха с часове, само че сега си разменяха погледи и жестове, чието значение разбираха само те. Обитаваха свят на мечтите и вярваха, че са неуязвими и че нищо не може да съкруши любовта им. Живееха в безценното настояще, миналото и бъдещето не съществуваха.
София вече не държеше да играе поло, а прекарваше доста време в кухнята и помагаше на Соледад. Вече не дразнеше майка си — напротив, обръщаше се към нея за съвети относно облеклото и грима си. Анна беше на седмото небе и реши, че дъщеря ѝ най-сетне е пораснала и поумняла. Дори Пако, който сякаш преди не беше забелязвал скандалното ѝ поведение, призна, че дъщеря му е претърпяла положителна промяна.
— София! — провикна се Анна от спалнята си. Навън валеше като из ведро, дъждът беше нахлул през отворения прозорец и на пода се беше образувала голяма локва. — Соледад!
Двете влязоха едновременно и въпросително я изгледаха. Тя се скара на Соледад, задето не е затворила всички прозорци, и ѝ нареди веднага да подсуши пода. После се обърна към дъщеря си:
— Ще те помоля за една услуга.
— Каква? — неохотно попита София, надявайки се да не е нещо, което ще я раздели дори за малко със Санти.
— В четири часа Антонио пристига с автобуса от Буенос Айрес — горкият наложи му се да постои в болницата. Ще помолиш ли Санти да го вземе с пикапа? Знам, че е неприятно, обаче Рафа и Аугустин не могат да отидат.
— О, той няма да има нищо против. Може и аз да го придружа — добави София, едва прикривайки радостта си. Щяха да прекарат целия следобед край езерото, само двамата!
— Благодаря, много мило. Не ми се излиза в този дъжд.
— На мен пък ми харесва! Отивам да кажа на Санти. — София се втурна по коридора.
Санти изпадна във възторг от новината, че ще бъде целия следобед насаме с нея. Постъпиха подло и решиха да не поканят Мария, която си играеше с Панчито в дневната. Затичаха се през дъжда и докато стигнат до пикапа, станаха вир-вода. Потеглиха от ранчото в два и половина, за да имат на разположение малко повече време, преди да вземат Антонио. Санти пусна радиото и двамата затананикаха заедно с Джон Денвър. Не изпитваха необходимост да разговарят, достатъчно им беше, че са заедно. Заради пороя улиците на селцето бяха опустели, само някакъв старец с опърпана шапка седеше на скамейка на площада, сякаш не забелязваше проливния дъжд. Скоро излязоха на шосето, което минаваше край езерото. Санти зърна уединено местенце сред групичка дървета и спря пикапа. Двамата слязоха, хванаха се за ръце и се затичаха под дъжда. Спряха под едно дърво, огледаха се, за да се уверят, че са сами, едва тогава Санти притисна София до грапавия ствол и я целуна по шията. Отметна мократа коса от челото ѝ и впери поглед в устните ѝ. Дори когато потръпваха от гняв, те пак му се струваха безкрайно съблазнителни. Прегърна я през кръста и я притегли към себе си. Когато се притисна до него, София усети възбудата му.