Дългата лятна ваканция не беше свършила и на София не ѝ се налагаше да бъде през седмицата в Буенос Айрес. Само че двамата влюбени откриха, че е почти невъзможно да се любят, без страхът да ги заловят да помрачи удоволствието им. Случваше се по време на сиестата да се скрият на тавана в къщата на София — помещението беше далеч от спалнята на родителите ѝ и рядко го използваха. Понякога нощем тайно се измъкваха от домовете си и се любеха под звездното небе и всевиждащата луна.
Крояха планове за бъдещето, непостижимо като облаците в небето. Даваха си сметка, че не могат да живеят като съпруг и съпруга в „Санта Каталина“, ала оптимизмът им беше безграничен. В едно обаче бяха сигурни — че ще се обичат вечно.
Осемнайсета глава
Една сутрин в края на февруари при ставането от леглото София усети, че ѝ се повдига, но реши, че вечерта е хапнала нещо развалено. Неприятното усещане премина и тя го забрави до следващата сутрин; този път ѝ беше много зле и повърна.
— Не знам какво ми става — оплака се на Мария, докато двете се въртяха из кухнята и приготвяха торта за рождения ден на Панчито. — Всяка сутрин ми се повдига.
— Типично за бременните — засмя се братовчедка ѝ.
— Поредното непорочно зачатие — пошегува се София, макар да ѝ идваше да заплаче при мисълта, че може да е бременна. Със Санти бяха станали любовници преди около шест седмици и половина и той винаги използваше презерватив. Насили се да изтика мисълта в дъното на съзнанието си — може би се тревожеше напразно.
Мария я изгледа и за пореден път се възхити от красотата ѝ — София сияеше и изглеждаше шик дори с кухненската престилка.
— Защо ме гледаш, глупачке?
— Много си красива.
— Благодаря, ти също. И не казвай, че си закръглена — тъкмо в това ти е чарът.
— За мен ти означаваш много, София. Ти си най-добрата ми приятелка.
— И ти си моята най-вярна приятелка. А сега да побързаме, иначе децата напразно ще чакат тортата.
Чикита беше поканила на терасата всички приятелчета на Панчито, София разговаряше с другите жени под акациевото дърво. Санти я гледаше отдалеч — обожаваше драматичното ѝ жестикулиране, дяволитата ѝ усмивка. София усети погледа му и се поизвърна към него, той примигна два пъти — тайният им знак — тя стори същото. Санти побърза да се отдалечи, да не би някой да забележи безгласната размяна на реплики.
По-късно същата вечер двамата седяха на скамейката под верандата на дома му и в мрака се държаха за ръце. Всички си бяха легнали, къщата беше притихнала, бе захладняло. Есента идваше и прогонваше горещите, влажни нощи с полъха на свеж, но вдъхващ меланхолия вятър.
— Мразя края на лятото — промълви Санти.
— Само си представи колко ще е хубаво зиме да седим пред камината.
— С теб всичко е хубаво, Чофи. Обичам те.
— Обичаш ме, защото съм различна от другите, сам го каза. — Тя се засмя и се притисна до него.
— Кой може да ти устои? — Санти въздъхна и я целуна.
— Да отидем при дървото омбу — предложи София.
Той се усмихна:
— Знам какво ти се върти в главата. А само преди няколко месеца беше невинно дете.
— А ти ме прелъсти. И да, като кавалер трябва да поемеш вината и да защитиш честта ми. Още доста ми е останала.
— Какъв пропуск! Веднага да отидем при нашето дърво и да поправим грешката. — Санти я хвана за ръката и двамата изчезнаха в мрака.
На другата сутрин на София отново ѝ се повдигаше. Едва успя да изтича до тоалетната, за да повърне. Изми си зъбите и изтича в стаята на майка си:
— Болна съм, мамо, повръщах! — изплака жалостиво и се просна на широкото легло.
Анна сложи длан на челото ѝ:
— Нямаш температура, но за всеки случай ще повикам доктор Хигинс. Вероятно е някакъв вирус.
София остана в леглото, защото изведнъж я обзе страх. Ами ако наистина е бременна? Невъзможно е, никога не се бяха любили без предпазно средство, а според статистиката кондомите осигуряваха почти стопроцентова гаранция против забременяване. И все пак… мисълта хвърляше тъмна сянка над душата ѝ и тя напразно се мъчеше да я прогони.
Доктор Игнасио Хигинс, който от години беше лекар на семейство Соланас, окуражаващо се усмихна на София и започна да я разпитва. Сърцето ѝ се сви, идваше ѝ да заридае.
— Докторе, нали не е нещо сериозно? — попита го, вкопчвайки се в последните останки надежда, макар вече да знаеше отговора — иначе защо той щеше да я разпитва за цикъла ѝ?
Лекарят хвана ръката ѝ и нежно я помилва:
— Боя се, че си бременна. — Знаеше, че е неомъжена. Знаеше и как семейството ѝ ще приеме новината, че София очаква незаконно дете, при това самата тя е почти дете, само на седемнайсет.