— София — прошепна ѝ. Тя отвори очи, видя обичта, изписана на лицето му, прегърна го, опря глава на гърдите му и заплака като дете:
— Съжалявам, татко, много съжалявам…
— Не плачи, мила. Не ти се сърдя, всичко ще се оправи, ще видиш.
— Обичам го, татко!
— Знам, обаче той ти е братовчед. Бракът между братовчеди не е забранен със закон, обаче в нашия свят това не е прието и дори е срамно. Освен това си много млада. Това е само временно увлечение.
— Не е, татко, обичам го. А мама ме мрази… — изплака София.
— Не те мрази, само е разочарована. С нея обсъдихме надълго и нашироко положението и ще направим всичко, което е в твой интерес.
София влезе с наведена глава в дневната, където родителите ѝ я чакаха, за да ѝ съобщят решението си, и седна на канапето. Анна, бледа като платно и с измъчен вид, седеше до прозореца, Пако неспокойно крачеше напред-назад. За няколко часа сякаш се беше състарил с няколко години. Вратите към коридора и трапезарията бяха заключени, на Рафаел и Аугустин беше наредено да излязат и да не се връщат известно време. Те решиха да погледат телевизия в дома на Чикита.
Пръв заговори Пако:
— София, с майка ти решихме, че не бива да задържиш детето… — Видя, че тя се кани да възрази, и ѝ направи знак да замълчи. — След няколко дни ще заминеш за Европа. След като направиш… — Той се поколеба, не искаше да изрече думата, която го плашеше и която беше против вярата и принципите му. — Ще се възстановиш и ще учиш там, вместо в университета в Буенос Айрес. Щом със Санти преодолеете увлечението си, ще можеш да се върнеш у дома. Никой не бива да узнае какво ти се е случило. Ще си остане нашата тайна. — Той премълча, че ще я изпратят в Женева при неговия братовчед Антоан и жена му Доминик, а после ще я запишат в училище в Лозана; накратко, бяха взели всички мерки Санти да не я открие и да отиде при нея.
— Искате да направя аборт, така ли? — бавно изрече София; машинално беше закрила с длан корема си и като погледна надолу, видя, че ръката ѝ трепери. Внезапно родителите ѝ се бяха превърнали в чужди, непознати хора.
— За твое добро е — обади се Анна. — Бебето ще е увредено и…
— Няма да го махна! — прекъсна я София. — Не се преструвайте на загрижени за мен. Интересува ви само семейната репутация. Нима си въобразявате, че никой няма да научи? Та това е смехотворно! И не ми казвайте как след време ще призная, че сте били прави. Никога няма да ви го простя!
— Не говори така — намеси се баща ѝ. — Ти си ни дете и ние много те обичаме. Вярвай ми.
— Мислех, че мога, но съм се лъгала — язвително процеди тя. — Искам да се сбогувам със Санти.
— Не! — тросна се майка ѝ.
— Защо? Вече съм бременна!
— Не ми говори така! Забраняваме да се срещаш с когото и да било, преди да отпътуваш за Европа.
— Татко, не е честно! Какво лошо има да се сбогувам със Санти?
Пако се позамисли. Отиде до прозореца и се взря навън. Не можеше да погледне дъщеря си, чувстваше се прекалено гузен. Трябваше да се опълчи на жена си, но знаеше, че ако го стори, ще я загуби завинаги. Анна не се гневеше само на София, а и на него заради изневярата му преди много години.
— Мисля, че майка ти е права — промърмори, без да се обърне. — Утре сутринта Хасинто ще те закара в Буенос Айрес. Приготви си багажа… няма да се върнеш скоро тук…
Гласът му пресекна, обаче София не изпита капчица жалост към него.
— Няма да замина, без да се сбогувам със Санти! — кресна и лицето ѝ пламна от гняв. — Как е възможно да се интересувате от хорското мнение и да не се интересувате какво чувствам аз? Мразя ви и двамата! — Избяга от дневната и не престана да тича, докато не стигна до горичката. Облегна се на едно дърво и отново заплака — колко несправедлива бе съдбата! След малко се огледа и осъзна, че обичта ѝ към „Санта Каталина“ е заменена от омраза.
Когато се върна вкъщи, отиде право в кухнята. Родителите ѝ се караха в дневната, нямаше желание да ги слуша.
— Соледад — каза тихо. Прислужницата заряза готвенето и се втурна да прегърне младата жена, която вече беше по-висока с една глава, но за нея винаги щеше да си остане дете. — Много съм загазила, Соледад. Ще ми направиш ли голяма услуга? — Изтича до бюфета, взе молив и лист хартия и написа кратка бележка. — Дай я на Санти възможно по-бързо. Не я показвай на никого, чу ли?
Прислужницата пъхна писмото в джоба на престилката си и заговорнически прошепна:
— Веднага отивам, сеньорита София. Само след няколко минути сеньор Сантяго ще чете посланието ви.