Рафаел и Аугустин побързаха да съобщят на Чикита и домочадието ѝ, че София пак е сгазила лука.
— От няколко седмици си търси белята — изкиска се Аугустин.
— Не бъди толкова злобен — упрекна го Мария. — Аз пък мисля, че напоследък двете с майка ти се разбират чудесно.
— Дали ще ѝ забранят да излиза? — разтревожено попита Санти.
— Доколкото я познавам, дори да ѝ забранят, тя ще си стегне багажа и ще избяга — заяви Рафаел, включи телевизора и седна на канапето.
Санти застана до прозореца, но видя само отражението си, което тревожно се взираше в него. Не го сдържаше на едно място и след половин час изтича навън. Тъкмо когато прекосяваше терасата, зърна как Соледад — зачервена и изпотена от бързането — се приближава към него.
— Какво правиш тук? — попита я. Изведнъж го жегна необяснима тревога.
— Слава на бога, че ви намерих! — Тя се прекръсти. — Нося писмо от сеньорита София. Заръча да го дам само на вас и на никой друг. Тайно е, нали разбирате? Тя е много разтревожена, все плаче. Бързам да се върна при нея.
— Какво ѝ е?
— Не знам, сеньор Сантяго. Нищичко не знам. Всичко е казано в писмото. — Тя се обърна и тръгна обратно към къщата на Соланас.
Санти застана под лампата на верандата и разгъна листа хартия, на който беше написано само „Чакай ме в полунощ под дървото омбу“.
Деветнайсета глава
София вече нямаше сили да плаче. Проснала се беше на леглото и чакаше търпеливо като човек, примирил се със съдбата си. Времето сякаш беше спряло, ала тя знаеше, че колкото и бавно да се нижат минутите и часовете, полунощ все пак ще настъпи. Вятърът огъваше високите растения пред прозореца ѝ, полюшването им ѝ действаше хипнотично и притъпяваше болката ѝ.
Когато времето наближи, стана, взе от кухнята електрическото фенерче и на пръсти се прокрадна навън. Сърцето ѝ биеше до пръсване, докато тичаше с всички сили към дървото омбу, сякаш животът ѝ зависеше от това. Пословичната ѝ решимост донякъде бе сломена от неизбежността на съдбата, предначертана от родителите ѝ. Струваше ѝ се, че играе роля в трагична пиеса и макар драматизмът на случващото се да ѝ допадаше, действителността я изпълваше със страх.
Стори ѝ се, че разстоянието до дървото някак си се е увеличило, и ускори крачка. Като наближи, зърна жълтеникавата светлинка от фенерчето на Санти, танцуваща във въздуха като грамадна светулка, докато той нетърпеливо крачеше напред-назад.
— Санти! — Тя се спусна към него и го прегърна. — Те… те знаят! Изпращат ме в Европа… — Говореше почти несвързано, боеше се да не ги открият, преди да му е казала всичко.
— Какво? Кой? Какво е разбрал? — изумено попита той. Бележката ѝ му беше подсказала, че се е случило нещо лошо, ала не беше очаквал почти истеричната ѝ реакция. — Няма страшно, никой няма да ни намери тук. — Опитваше се да я успокои. — Всичко ще се подреди.
— Не, няма. Изпращат ме в Швейцария. Мразя ги!
— Как са разбрали?
София за малко не се поддаде на импулса да му съобщи, че е бременна, но се спря навреме. Родителите ѝ изрично я бяха предупредили да не казва на никого. Ако споделеше със Санти, той може би нямаше да се сдържи. Щеше да нахлуе в къщата като каубой с изваден револвер и да обяви, че детето е негово и че нямат право да се разпореждат със съдбата му. Бог знае как щяха да реагират Пако и Анна. Беше малолетна и бе длъжна да им се подчинява. Можеше да я изпратят в заточение завинаги. Не, щеше да му пише от Женева, когато те ще са твърде далеч, за да предприемат нещо. Засега щеше да носи сама това бреме.
— Нашите знаят за нас — повтори малко по-спокойно. — Изпращат ме в Швейцария, за да ни разделят. — Впери поглед в лицето му, сякаш търсеше потвърждение, че той не е престанал да я обича, но в мрака ѝ бе трудно да види изражението му.
— Моля те, нека поговоря с тях — прошепна той, после гневно възкликна: — Кой им дава това право? Няма да им позволя!
— Няма да те изслушат. Ядосани са не само на мен, а и на теб. Нямаш представа какво ми наговори майка ми. Явно с нетърпение чака да се отърве от мен.
— Няма да допусна да ни разделят! Не мога да живея без теб, София. — Гласът му беше като плач в мрака.
— Приеми го. Нямаме избор…
— Нелепо е! Откъде са сигурни? Кой ни е видял?
— Не знам, не ми казаха — промълви тя и се изненада от лекотата, с която изрече лъжата.
— Ще замина с теб! Ще започнем нов живот някъде далеч оттук. В края на краищата рано или късно щяхме да го направим. За нас няма бъдеще в Аржентина.
Предаността му я трогна до сълзи.