— Готов си да напуснеш „Санта Каталина“ заради мен ли?
— Да. Нямаше ме цели две години. Този път обаче няма да се върна.
— Не бива. И ти като мен обичаш Аржентина. Освен това вашите много ще страдат.
— Няма да допусна ти да понесеш цялата вина! Нека ме прогонят заедно с теб. Освен това не се налага да ми дадат разрешение да напусна страната.
— При мен е различно…
— Добре, ето какво ще направим. Замини за Женева. По-късно ще дойда и аз. — Санти стисна рамото ѝ толкова силно, че тя потръпна.
— Наистина ли си готов да загубиш всичко заради мен?
— За теб съм готов на всичко! Дори да изоставя родителите си. Обичам те! Нима не разбираш, че бъдещето ми е с теб? За мен ти не си мимолетно увлечение, ти си моят живот! — В този момент осъзна силата на любовта си. Без нея всичко в „Санта Каталина“ щеше да се разпадне. Убеден беше в това, също както бе сигурен, че няма да допусне да я загуби.
За първи път София се обнадежди, почувства, че отново е жива.
— Благодаря ти от все сърце, Санти. Ето какво ще направим. От Швейцария ще ти пиша къде се намирам и тогава ще дойдеш при мен.
— Добре, само че те сигурно ще ни попречат, ще крият писмата. Трябва да сме подготвени за всичко. Да споделя ли с Мария? Ще изпращаш писмата до нея…
— Не! — прекъсна го София, после добави по-меко: — Ще помоля някого да адресира плика. Не се безпокой, ще ти пиша често. Няма начин вечно да крият писмата ми, нали?
— Обичам те — прошепна Санти. Тя не виждаше изражението му, но почувства емоциите му, сякаш бяха вибрации, излъчващи се от всяка негова пора, които я обгръщаха като пламенни ръце.
— И аз те обичам — изплака тя и обсипа с целувки лицето му. Вкопчиха се един в друг, все едно се бояха, че ако се разделят, и съдбата ще ги раздели завинаги. Дълго мълчаха, преглъщайки сълзите си; само песента на щурците запълваше празнотата около тях.
— Да си пожелаем нещо. — Той се отдръпна и бръкна в джоба си.
— Какво?
— Че един ден ще застанем тук заедно, за да започнем съвместния си живот като семейство, признато от обществото.
— Ти не вярваш, че дървото омбу сбъдва желанията — горчиво се засмя София.
— Готов съм да опитам всичко.
— Да издълбаем в кората инициалите си — прошепна тя. — Две букви С — Санти и София.
Хванаха заедно ножчето и София усети, че неговата ръка трепери. Щом свършиха, осветиха с фенерчето инициалите и изрекоха желанието си.
— Нали няма да ме забравиш? — прошепна Санти и притисна устни до шията ѝ. София вдъхна познатия аромат на тялото му и затвори очи — искаше ѝ се този скъпоценен момент да продължи още малко.
— О, Санти, чакай ме! Няма да сме разделени задълго. Не се отказвай от мен! — Взираше се в лицето му, почти невидимо в мрака, за да го извиква в паметта си, когато е на хиляди километри от любимия.
— София, искам да ти кажа всичко, което досега премълчавах. Нека да избягаме заедно и да се оженим. — Позасмя се смутено и добави: — Моментът не е подходящ, обаче ако сега премълча, ще съжалявам до края на живота си. Ще се омъжиш ли за мен?
Тя му се усмихна така, както майка се усмихва на детето си, за да му угоди.
— Да, ще се омъжа за теб — прошепна и го целуна, питайки се дали е възможно, след като всичко беше против тях.
— Не забравяй да ми пишеш, моля те.
— Няма, обещавам.
— Благодаря, любов моя. Достатъчно ми е засега… докато отново се видим. И това ще се случи, затова не тъгувай.
Прегърнаха се за последен път и поеха обратно към домовете си, без да продумат; сърцата им бяха изпълнени с надеждата, че рано или късно ще са заедно.
Двайсета глава
Мария не можеше да повярва, че София е заминала. Щом Чикита ѝ съобщи новината, изтича при леля си и чичо си и настоя да разбере какво се е случило. Очите на Анна бяха зачервени, изглеждаше отчаяна. Обясни, че София ще гостува на приятели в Европа, преди да продължи образованието си, и ще отсъства доста дълго. Оценките ѝ в училище били лоши — явно в Буенос Айрес имало твърде много развлечения, които ѝ пречели да се съсредоточи в уроците — затова за наказание я изпратили далеч от съблазните. Добави, че решението било взето в последния момент, затова не останало време София да се сбогува с братовчедка си.
Разбира се, Мария не ѝ повярва.
— Може ли да ѝ пиша? — попита през сълзи.
— Съжалявам, но е невъзможно. Налага се да я предпазим от всичко, което би могло да попречи на обучението ѝ. — Анна стисна побелелите си устни и излезе от дневната. Когато Мария забеляза как майка ѝ вече не пие чай на терасата с леля ѝ, разбра, че е станало нещо лошо.