По-късно осъзна какво е сторила и я връхлетя непоносимо чувство за вина. Зарече се никога никой да не узнае тази тайна. Погледна отражението си в огледалото… и видя непозната жена.
Когато пристигна още едно писмо, тя се почувства още по-гузна, но вече нямаше връщане назад. Скри плика в чантата си и по-късно го изгори като предишното.
Лятото си отиде, настъпи зимата. Атмосферата в ранчото се беше променила, всяко семейство се беше затворило в себе си.
Седмиците тягостно се нижеха една подир друга и Санти пропадаше все по-дълбоко в бездната на отчаянието. Питаше се дали някой някак си не пречи писмата на София да стигат до него. Чикита му съчувстваше, ала беше реалистка: помоли го да забрави София и да продължи напред. Мигел му каза, че всеки има тежки моменти, важното е да ги преодолее.
Непрестанно мислеше за София — денем, когато галопираше из пустошта, нощем, когато не можеше да заспи. Всеки уикенд отиваше при дървото омбу, докосваше инициалите, издълбани в кората, и ридаеше, докато не му останеха сили дори да плаче.
През юли същата година президентът Хуан Перон почина — обичан или мразен, в продължение на трийсет години той бе в центъра на общественото внимание. Изабел, втората му съпруга, зае президентския пост и тласна страната към упадък. Пако предсказа, че не след дълго тя ще бъде свалена от власт.
— Та тя е бивша танцьорка в нощен клуб. Какво разбира от политика? — мърмореше гневно.
Оказа се прав. През март 1976-а Изабел беше свалена чрез военен преврат и поставена под домашен арест. Всички, заподозрени в антидържавна дейност, биваха арестувани, изтезавани и убивани. Големият терор беше започнал.
Двайсет и първа глава
Женева, 1974 г.
София седеше на скамейка с изглед към тъмносиньото Женевско езеро. Очите ѝ, възпалени и зачервени от плач, бяха вперени в далечните планини. Носеше кожуха и вълнената шапка на братовчедка си, но пак трепереше от студ. Доминик ѝ беше казала да се храни. Какво щеше да си помисли Санти, ако се върнеше в Аржентина като жалко подобие на жената, с която се сбогува? Само че тя нямаше апетит. Щеше да си го възвърне, когато той отговореше на писмото ѝ. София пристигна в Женева в началото на март. Още в първия момент остана поразена от разликата между родната ѝ Аржентина и Швейцария. Женева беше педантично подреден и чист град. Колите бяха лъскави и модерни, сградите не носеха следите на бурни времена като в Буенос Айрес. Въпреки реда и лустрото на София ѝ липсваше лудешкото, жизнерадостно настроение на града в нейната родина. Липсваха ѝ нехайството, шумните кафенета, уличните артисти и празненствата, мирисът на дизел и на карамел. Град Женева ѝ се струваше смълчан. Изтънчен, космополитен, цивилизован, но смълчан.
Не познаваше Антоан и съпругата му Доминик, макар че беше чувала родителите си да говорят за тях. Антоан беше втори братовчед на баща ѝ; Анна ѝ беше казвала, че е живяла при тях в Кенсингтън по време на годежа си с Пако. София смътно си спомняше, че Анна не беше очарована от Доминик, казваше, че била твърде „агресивна“, каквото и да означаваше това. Доминик не хареса Анна, познаваше използвачите, щом ги зърнеше, но обикна София от първия миг. Също като Пако беше късметлийка. За щастие Антоан и Доминик се оказаха най-възхитителната двойка, която бе виждала. Антоан беше щедър, с чудесно чувство за хумор и говореше английски със силен френски акцент. Доминик, наскоро навършила четирийсет, беше закръглена, с искрено, благородно лице и с огромни сини очи, които се разширяваха, когато искаше да покаже интерес към нещо. Носеше дългата си руса коса на конска опашка, неизменно завързана с кърпа на точки. Доминик разказа на София, че се запознала с Антоан благодарение на носната кърпа на точки, която той ѝ подал по време на представление в Парижката опера, защото забелязал, че тя си бърше сълзите с ръкава на копринената си рокля. Оттогава тя винаги носела кърпа на точки като спомен за онзи забележителен ден.
Носеше широки панталони в ярки цветове и дълги блузи, които купуваше от екзотичен магазин на име „Арабеск“ на Мокъм стрийт. На всеки неин пръст блестеше пръстен.
— Истинско оръжие, ако загазиш — обясни на София, преди да ѝ разкаже как избила зъбните протези на мърляв ексхибиционист на метростанцията „Найтсбридж“. — Поне да беше надарен — тогава щях да му стисна ръката, а не да го ударя — пошегува се тя. — Лондон е странен град. Само тук ми налитат извратени типове. И винаги в метрото. Спомням си още един — впери в мен кървясалите си очи и ми рече: „Ще те изчукам“. Аз пък му отвърнах, че ако го направи и аз разбера, че го е сторил, много ще се ядосам. Той така се шашна, че на следващата станция избяга.