София беше изумена не само от чувството за хумор на Доминик, но и от ярките виолетови и сини сенки, с които подчертаваше цвета на очите си.
— Какъв е смисълът да използваш естествени цветове, и без друго си ги имаш, нали? — разсмя се тя, когато София я попита защо избира толкова крещящи багри.
Пушеше с дълго черно цигаре като принцеса Маргарет и си лакираше ноктите в кървавочервено. Беше самоуверена, упорита и дръзка. София разбираше защо майка ѝ не е харесала Доминик, защото тъкмо тези „дефекти“ я заплениха от първия миг. С Анна рядко бяха на едно мнение. Антоан и Доминик живееха сред разкош в голяма бяла къща на Ке дьо Колони с изглед към езерото. Антоан работеше дълги часове в сферата на финансите, а Доминик пишеше книги.
— Много секс и убийства — усмихна се широко, когато София я попита за какво пише. Беше ѝ дала една от книгите си, за да я поразведри. Казваше се „Голият заподозрян“ и беше ужасяващо посредствена; дори София, доста необиграна в областта на литературата, го разбра. Обаче романчетата на Доминик се продаваха добре.
Антоан и Доминик имаха две деца в пубертета — Делфин и Луи. София изпита доверие към Доминик, тъй като тя веднага изрази съчувствието си за нейното положение.
— Знаеш ли, шери, преди години имах бурна любов с един италианец. Обичах го с цялото си сърце, но според родителите ми не бил достатъчно добър за мен. Притежаваше малък магазин за кожени изделия във Флоренция. По онова време живеех в Париж. Моите родители ме изпратиха в Италия да изучавам изкуството, не мъжете, но ще ти кажа, шери, че научих за Италия много повече от Джовани, отколкото бих научила в която и да е класна стая. — Тя се заля от смях — дълбок и гърлен. — А сега не мога да си спомня второто му име. Онова, което се опитвам да ти кажа, шери, е, че знам как се чувстваш. Плаках цял месец.
София плачеше повече от месец. Един дъждовен следобед легна на бялата кувертюра до Доминик и ѝ разказа всичко, от момента, когато Санти се беше върнал вкъщи през онова лято до момента, когато я целуна за довиждане под дървото омбу. Потъна в спомени, а Доминик седеше облегната на възглавниците, пушеше цигарите една от друга и попиваше със съчувствие всяка дума. София не пропусна нито една подробност и описа как са правили любов, без да се изчерви. Беше чела романите на Доминик и знаеше, че едва ли има нещо, което може да я шокира.
Доминик застана на страната на София от самото начало. Не разбираше защо Пако и Анна не са разрешили на двамата да се оженят и да си родят бебето. „Сигурно има и нещо друго“ — помисли си тя и стовари вината върху Анна.
— Не е типично за Пако — заключи Антоан, когато Доминик му разказа историята на София.
След това обсъдиха бебето. София не даваше дума да се издума за аборт.
— Писах на Санти за бебето. Знам, че той ще иска да го родя. Ще се върна с него в Аржентина. Ще ги поставя пред свършен факт. Ще бъдем семейство и край.
Доминик я окуражаваше. Естествено не биваше да прави аборт. Ще ѝ помогне… за нея ще бъде чест. Ще пази тайната ѝ, докато не се почувства готова да каже на семейството си.
— Ще останеш, колкото искаш — успокояваше я тя. — Ще те обичам като моя дъщеря.
Отначало всичко беше интересно. София писа на Санти веднага щом пристигна, а Доминик на драго сърце надписа плика, за да не познаят изпращачката по почерка. Заведе я да пазаруват, за да си устроят празненство, и ѝ купи дрехи по последна европейска мода.
— Носи ги, докато можеш. Скоро няма да ти стават — засмя се тя.
В края на седмицата отиваха на ски във Вербие, където Антоан имаше хубава дървена вила, сгушена в планински склон, с изглед към долината. Пуснаха писмото, все едно извършваха ритуал, от другата страна на границата, доволни, че никой няма да заподозре откъде е писмото с френска марка. Докато София тъгуваше за Санти, си представяше, че той щом получи писмото, ще ѝ отговори незабавно. Изчислиха колко време е необходимо да ѝ напише писмо и тя да го получи. Когато двете седмици според техните изчисления станаха месец, после два, настроението ѝ спадна, не можеше нито да се храни, нито да спи и заприлича на сянка. Запълваше дните си с различни курсове, на които Доминик я записа — по френски, по изкуство, музика и рисуване.
Отдаде им се, понеже ѝ носеха известно духовно успокоение. Музиката, която изпълняваше на пианото на Доминик, беше сърцераздирателна, картините, които рисуваше, бяха меланхолични, и тя лееше сълзи пред божествената красота, когато изучаваше живописта на италианския Ренесанс. Докато чакаше писмото от Санти или самия него — беше сигурна, че той ще я изненада и скоро ще се появи на вратата — използваше изкуството, за да изрази своето нещастие и отчаяние. Отново му писа, после пак в случай че не е получил първото ѝ писмо, но вест от него нямаше. Ни вест, ни кост.