Взираше се в езерото и се питаше дали Санти не се е изплашил от нейната бременност. Може би предпочиташе да си затвори очите. Може би си мислеше, че за всички ще е по-добре, ако я забрави и продължи да си живее постарому. Ами Мария? И тя ли я беше забравила? София искаше да пише и на нея, няколко пъти дори започна, но всеки път смачкваше писмото и го хвърляше в камината. Много се срамуваше. Не знаеше какво да ѝ каже… Тръсна глава и се огледа. Пролетта беше навред, в утробата ѝ растеше дете. Трябваше да е щастлива. Но „Санта Каталина“ ѝ липсваше, липсваха ѝ горещите летни дни и следобедната дрямка, когато със Санти се усамотяваха на тавана, недостъпен за всеки друг.
Като се върна, Доминик беше на балкона на къщата и като обезумяла размахваше син плик. София влезе на бегом. Меланхолията ѝ се изпари. Доминик се усмихваше широко, белите ѝ зъби проблясваха.
— Така се изкушавах да го отворя. Побързай! Какво пише? — попита нетърпеливо и възбудено. Най-после младежът беше отговорил. София отново щеше да се усмихва.
София грабна плика и видя почерка.
— О! — възкликна разочаровано. — От Мария е. Сигурно тя ми е писала, понеже на него са му забранили. — Разкъса плика. Очите ѝ пробягаха по редовете, изписани с кокетен почерк. — О, не! — простена и се разрида.
— Какво има, скъпа, какво пише? — попита разтревожено Доминик.
София рухна на дивана, докато Доминик четеше писмото.
— Коя е Максима Маргулес? — попита гневно.
— Не знам — изхълца София. — Мария пише, че Санти и Максима Маргулес са гаджета. Как можа… толкова скоро?
— Вярваш ли на братовчедка си?
— Разбира се, че ѝ вярвам. Тя е най-добрата ми приятелка… след Санти.
— Може би се среща с друга, за да покаже на семейството си, че вече не се интересува от теб. Може би се преструва.
— Мислиш ли? — София вдигна глава.
— Той е умен, нали?
— Да, и аз излизах с Роберто Лобито по същата причина — оживи се София.
— Роберто Лобито ли?
— Няма значение! — махна с ръка София, тъй като не искаше да отклонява разговора от Санти.
— Каза ли на Мария за вашата любовна история?
На София ѝ прималя от чувство за вина. Трябваше да каже на Мария.
— Не. Беше наша тайна, на никого не съм казвала. Не можех… Винаги съм споделяла всичко с Мария, но този път… ами, не можах.
— Значи според теб Мария не знае — настоя Доминик.
— Не знам — отговори София, гризейки нервно нокътя си. — Не, не знае, иначе нямаше да ме нарани с новината за Максима. Освен това щеше да спомене в писмото си нашата любовна връзка. Бяхме много, много близки приятелки. Затова мисля, че не знае.
— Тогава Санти едва ли ѝ е казал.
— Да, имаш право.
— На твое място, щях да чакам, докато не получа писмо от Санти.
София зачака. Дните се изнизваха, лятото наближаваше. До май вече беше в четвъртия месец. Коремът ѝ се закръгли, но иначе беше слаба, направо мършава. Лекарят на Доминик ѝ каза, че ако не се храни, ще навреди на бебето. Затова тя се тъпчеше насила и пиеше много вода и сокове. Доминик постоянно се тревожеше за нея и се молеше Санти да ѝ пише, мътните го взели! Но писмо така и не пристигна. София продължи да се надява дълго след като Доминик се беше отчаяла. С часове седеше на скамейката, гледаше отвъдния бряг на езерото и пред очите ѝ пролетта измести зимата, настъпи лятото, после дойде есента. Почувства, че нещо в нея също умира заедно с лятото. Нейната надежда. Едва по-късно, когато чувствата ѝ постихнаха, погледна на ситуацията по-обективно и се досети, че щом Мария знае адреса ѝ, значи и Санти го знае. Осъзна, че нищо не му е пречило да ѝ пише, но това така и не се случи. Беше я изоставил. Опита се да се утеши, оправдавайки измяната му с най-различни аргументи, които може би не са оставили друга възможност на чезнещия от любов Санти, освен да я забрави.
На 2 октомври 1974 г. София роди прекрасно момченце. Плачеше, докато го държеше на гърдите си и го гледаше как суче. Имаше черна коса като нейната и сините очи на Санти. Доминик ѝ обясни, че всички бебета се раждат със сини очи.
— Тогава неговите ще бъдат зелени като на баща му.
— Или кафяви като на майка му.
Беше трудно раждане. Тя крещеше от нетърпимата болка. Плачеше за Санти и така силно стискаше ръката на Доминик, че за малко щеше да ѝ счупи пръстите. В мига, в който бебето се появи на бял свят, тя почувства, че сърцето ѝ се изпразва едновременно с утробата ѝ. Санти вече не я обичаше и липсата на неговата любов хвърли сянка в душата ѝ. Почувства, че не само е загубила любимия си, но и единствения истински приятел на този свят. Отново потъна в отчаяние.