Щастието, което изпита, когато за пръв път гушна бебето си, я накара за миг да забрави празнотата от отсъствието на Санти. Прекара ръка по личицето на новороденото, погали ангелската му коса и вдъхна топлия му мирис. Докато то сучеше, тя милваше ръчичката му, вкопчена собственически в нейната, и продължаваше да я държи дори след като бебчето заспеше. То имаше нужда от нея. Когато се разплачеше, нещо я пробождаше в гърдите. Щеше да го нарече Сантигито, защото ако Санти беше тук, така щеше да го кръсти — малкия Сантяго.
След първата радост от новороденото тя отново изпадна в депресия, струваше ѝ се, че бъдещето не вещае нищо хубаво. Беше погълната от вледеняваща паника, която сякаш изтласкваше въздуха от белите ѝ дробове и ѝ пречеше да диша. Не беше способна да отглежда сама бебето; не знаеше как. Не и без Санти, не и без Соледад. Когато понечи да изкрещи, от гърлото ѝ се изтръгна само вопъл. Беше сама и не знаеше как да се справи със страшната действителност.
Често мислеше за Мария. Копнееше да сподели мъката си с нея, но не знаеше как. Чувстваше се гузна. Ако Мария знаеше какво се е случило (в което София вече беше почти сигурна), щеше да се почувства предадена. Сигурно затова вече не ѝ пишеше. София страдаше, откъсната от всичко, което ѝ беше познато. Когато и да погледнеше през болничния прозорец към проблясващите планини в далечината, си мислеше какво е загубила. Беше загубила обичта на Санти и Мария. Беше загубила така скъпия си дом, всичко, което ѝ беше скъпо, всичко, което ѝ вдъхваше любов и сигурност. Чувстваше се изоставена и самотна. Не знаеше накъде да поеме оттук нататък. Където и да отидеше, колкото и далеч да избягаше, нямаше да се отърве от усещането за тежка загуба.
След седмица се върна с бебето си в къщата на Ке дьо Колони. В болничното легло имаше много време, за да помисли за бъдещето си и да вземе решение. Не ѝ беше лесно, но вече беше сигурна, че Санти не ги иска. Не можеше да се върне у дома, в Аржентина, нямаше да замине и за Лозана, както планираха родителите ѝ. Отначало те ѝ пишеха, като се опитваха да ѝ обяснят защо са постъпили така с нея. Баща ѝ пишеше по-често. Но София не им отговори нито веднъж, тъй че писмата им престанаха да пристигат. Навярно те си въобразяваха, че нещата ще се нормализират след завръщането ѝ. Но тя никога нямаше да се върне у дома. Обясни на Доминик, че няма да понесе да е в Аржентина без Санти, а Женева беше твърде спокоен град, за да изгради бъдещето си тук. Възнамеряваше да се установи в Лондон.
— Защо точно в Лондон? — попита Доминик, разочарована, че София и малкият Сантигито ще я напуснат. — Знаеш, че можеш да останеш при нас. Не е необходимо да заминаваш.
— Знам. Но трябва да се махна от всичко, което ми напомня Санти. При вас ми беше много хубаво, обаче е време за ново начало. — Въздъхна и сведе очи. В този момент Доминик осъзна, че откакто София бе станала майка, детското в нея вече го нямаше, тя се беше превърнала в млада жена. Само че изглеждаше тъжна и странно загадъчна. — Мама и татко са се запознали в Лондон. Говоря английски и имам ирландски паспорт благодарение на дядо, който е от Северна Ирландия. Освен това Лондон е последното място, където ще ме потърсят. Първото им предположение ще бъде Женева или Париж… или Испания, разбира се. Не, взех решение. Заминавам за Лондон.
София от край време беше запленена от Лондон. Баща ѝ беше обещал един ден да я заведе там. Сега ще отиде сама.
— Шери, какво ще правиш в Лондон с малко бебе? Сама няма да можеш да се грижиш за него.
— Няма да го взема със себе си — отговори тя с наведена глава. Доминик не можа да скрие колко е шокирана. Взря се ужасена в бледото лице на София.
— Какво ще правиш с него? На нас ли ще го оставиш? — заекна ядосано, убедена, че София страда от някаква следродилна депресия.
— Не, не, Доминик — отвърна София изтощено. — Искам да го дам на добро семейство, което ще го гледа като свое. Може би на семейство, което отдавна иска да си има дете… моля те, намери такова семейство — умоляваше тя, но изражението ѝ беше непоколебимо.
Антоан и Доминик как ли не я убеждаваха да не постъпва така. Валеше като из ведро, а тя беше нещастна. Сантигито спеше в люлката си, увит със стар шал. София обясни, че не може да живее с това дете, което всеки път, щом го погледне, ѝ напомня за Санти и неговата измяна. Беше много млада. Не знаеше как да се справи. Бъдещето ѝ приличаше на огромна черна дупка, към която се носеше с бясна скорост, без контрол. Не искаше бебето си.