Антоан ѝ напомни, че говори за човешко същество, за което е отговорна. Че бебето не е играчка, която може да захвърли. Доминик се опита да я убеди, че рано или късно ще забрави Санти, че синът ѝ ще порасне и повече няма да ѝ напомня за него. Но тя не отстъпи. Ако го оставеше сега, нямаше да е толкова мъчително, но задържеше ли го по-дълго, никога нямаше да се раздели с него, а се налагаше. Беше твърде млада, за да се грижи за дете. В живота, който беше принудена да започне, нямаше място за него. Беше взела решение.
Доминик и Антоан с часове разискваха какво е редно да направи София, докато тя разхождаше бебето с количката покрай езерото. Не искаха тя да даде детето си за осиновяване; знаеха, че ще съжалява цял живот. Но София беше млада и неопитна, за да вижда толкова надалеч в бъдещето.
С надеждата, че ако я заведат на лекар, ще се вразуми, Доминик и Антоан ѝ записаха час при психиатър. София се съгласи да отиде, но заяви, че няма да промени решението си. Психиатърът, доктор Бодрон, дребен мъж с посребрена коса, пригладена назад, разговаря с нея с часове, подтиквайки я да анализира минута по минута живота си през последната година. Тя му разказа всичко за събитията, довели я в неговия кабинет: сякаш се наблюдаваше отстрани как говори с глас, който не беше нейният. След безкрайни, безплодни разговори доктор Бодрон каза на Доминик, че тази млада жена или е дълбоко травмирана, или притежава нечовешка способност да се контролира. Поиска още малко време, но София отказа да го посещава повече.
След като София убеди братовчедите си, че няма да се откаже от намеренията си, трябваше да се оформят документите около осиновяването. Доминик беше съкрушена. Опита се да внуши на София, че ще съжалява, може би не веднага, но по-късно със сигурност. Младата жена не искаше и да чуе. Доминик не беше виждала по-инатливо същество и за момент изпита съчувствие към Анна. Като си наумеше нещо, София ставаше непреклонна и съвсем не беше ангелското същество, за каквото се мислеше. Имаше буен нрав, нацупваше се и скръстваше ръце на гърдите си, лицето ѝ се превръщаше в безизразна маска, която никакви мили или разумни доводи не можеха да пробият. Доминик копнееше София да си стегне багажа, да си вземе детето и да се върне в Аржентина; след първоначалния шок и скандалът, който щеше да се разрази, бурята щеше да отмине и всички щяха да приемат майката и детето. Но София не искаше да се върне. Никога.
Докато чакаше процедурата по осиновяването да приключи, все повече си даваше сметка какво ѝ предстои. Щеше да изостави сина си и всеки миг с него ѝ беше скъп. Щом го погледнеше, се разплакваше; знаеше, че никога няма да го види пораснал. Питаше се как ли ще изглежда след време. Притискаше го към себе си, говореше му с часове, като че ли по някакво чудо бебето щеше да запомни гласа ѝ или мириса ѝ. Но въпреки мъката от раздялата с него знаеше, че постъпва правилно.
Доминик и Антоан неохотно ѝ дадоха пари да започне живота си в Лондон. Доминик я посъветва да се настани за няколко дни в хотел, докато си намери жилище под наем. Закараха я на летището и останаха с нея, докато не обявиха полета ѝ.
— Какво да кажа на Пако? — попита мрачно Антоан, сдържайки емоциите си. Беше обикнал София, но се възмущаваше от нейната студенина.
— Не знам. Кажи им, че съм решила да започна нов живот, но не издавай къде.
— Все пак ще се върнеш у дома, нали, София? — тъжно промълви Доминик.
— Вече нищо не ме свързва с Аржентина. Мама и татко ме прогониха, като че ли не съм тяхна дъщеря — отвърна тя и гласът ѝ се разтрепери.
— Нали говорихме за това, София? Трябва да им простиш, иначе горчивината ще те разяде и ще ти причини само скръб.
— Не ме е грижа — отвърна тя.
Доминик въздъхна тежко и прегърна младата жена, която вече приемаше като своя дъщеря.
— Ако имаш нужда от нещо, винаги можеш да ни се обадиш. Или да се върнеш. С радост ще те приемем, скъпа. Ще ни липсваш — говореше тя, без да се притеснява, че сълзите размазват грима ѝ.
— Благодаря, благодаря и на двама ви — изхълца София. — Ох, не исках да плача. Такава ревла съм. Какво ми става?
Подсмръкна и изтри лицето си с опакото на дланта си. Обеща да се обажда. Обеща да ги потърси, ако има нужда от нещо.
Прегърна мъничкия Сантигито, опря устни до нежната му главица и вдъхна бебешкия аромат. Не можеше да се откъсне от него и за малко не се отказа от намеренията си. Но как да остане в Женева, където всяка секунда ще си спомня за своето нещастие? Впи поглед в скъпото личице, за да го запомни завинаги.