Бебето също впери в нея блестящите си сини очи, сякаш му беше любопитно да я наблюдава. София знаеше, че няма да я запомни, пък и толкова мъничките дечица още не виждаха съвсем ясно. Щеше да изчезне от живота на сина си и той нямаше да подозира, че някога е бил в обятията ѝ. Опита се да се овладее и да си наложи да продължи напред. Прокара пръст по слепоочието на Сантигито, обърна се, взе чантата си, мина през бариерата за проверка на документите и изчезна от погледите на изпращачите.
Преглътна с усилие, вирна глава и престана да плаче. Започваше нов живот. Дядо ОʼДуайър често казваше: „Животът е твърде кратък за съжаления. Животът е такъв, какъвто си го направиш, София Мелъди. Зависи как ще гледаш на него. Чашата е или наполовина празна, или наполовина пълна — въпрос на нагласа. Позитивна душевна нагласа“.
Двайсет и втора глава
„Санта Каталина“, 1976 г.
Изминаха две години без никаква вест от София. Пако говори с Антоан, който му обясни, че е заминала, без да съобщи къде възнамерява да се установи. София не искаше родителите ѝ да знаят къде е, дори в коя държава е, но Антоан размисли и реши, че това вече е прекалено, и довери на Пако, че дъщеря му иска да заживее в Лондон.
Анна беше съсипана, че дъщеря ѝ не беше заминала да учи в Лозана, както бяха планирали. Искаше да я помоли да се върне у дома, но се страхуваше, че това няма да се случи. Толкова жестоко ли беше постъпила с нея? Не, София си го беше заслужила и сигурно го съзнаваше. Но каквото и да се бе случило, вече беше в миналото. Доминик я беше успокоила, че дъщеря ѝ си е „разрешила проблемите“. Как е възможно детето ти да храни озлобление толкова дълго време? Беше направила всичко за нейно добро. Един ден София щеше ѝ благодари. Но защо поне не се обади! Защо едно писмо не написа? Ни вест, ни кост от нея, и то след като ѝ беше изпратила толкова много писма. Анна се чувстваше като чудовище. Убеждаваше се, че София преживява „злополучен“ период и че ще се върне. Разбира се, че щеше да се върне, „Санта Каталина“ бе неин дом. Но тайно изпитваше съмнения — съмненията на човек, който знае, че е постъпил лошо, но не иска да го признае дори пред себе си.
Чикита гледаше как Санти слабее и се топи пред очите ѝ. Опасяваше се, че накуцването му създава главоболия, но той не разговаряше с нея. Тялото му беше тук, но умът му — другаде. И тя като Анна се надяваше, че детето ѝ ще се върне. Фернандо следваше за инженер в университета в Буенос Айрес. Той също преживяваше труден период. Прибираше се след определения полицейски час, беше изгубил личната си карта и имаше неприятности с органите на реда. Чикита беше чувала слухове за арестувани и изчезнали хора. Мрачни слухове. Тревожеше се, че Фернандо се е забъркал с безотговорни младежи, които заговорничеха да свалят правителството.
— Политиката не е игра, Фернандо — каза сърдито баща му. — Ще загазиш, ще ти струва живота.
Фернандо беше поласкан от вниманието. Най-после родителите му го бяха забелязали. Почти му се искаше да го арестуват, та родителите му да покажат колко го обичат, влагайки сили и енергия да го освободят. Баща му се ядосваше, майка му плачеше от облекчение, че и този път се е отървал невредим. Фернандо наблюдаваше как брат му се движи из къщата като привидение. Движеше се безшумно и почти не продумваше. Отдал се беше изцяло на учението, пуснал си беше брада и бе станал почти неузнаваем. „Как се преобърна късметът — мислеше си злорадо Фернандо. — И то заради София. Те са си лика-прилика.“
Мария избухна в сърцераздирателен плач, когато майка ѝ каза, че София се е преселила в Лондон, но не е оставила адрес.
— Аз съм виновна — ридаеше безутешно, но не обясняваше защо.
Майка ѝ се чувстваше безпомощна; децата ѝ бяха нещастни. Само Панчито се усмихваше и изглеждаше доволен от живота.
През ноември 1976-а Санти навърши двайсет и три, но изглеждаше много по-възрастен. Най-после се беше примирил, че София никога няма да се върне. Как беше възможно да пропаднат всичките им планове? Толкова внимателно бяха обмислили всяка стъпка. След като напразно чака писма от нея, си помисли, че може би баща му ги взима от портиера, когато излиза сутрин за работа, затова започна да става рано, и още в зори отиваше в пощата. Но писмо от София така и не получи. Нито каквото и да е известие.
Най-накрая се реши да говори с Анна. Отначало Чикита го посъветва да не се появява пред леля си. Анна беше подчертала, че не иска да го вижда, и той правеше всичко възможно да не се сблъска случайно с нея. Но след около два месеца, влуден от липсата на писма, най-дръзко отиде в апартамента ѝ в Буенос Айрес и поиска да му каже къде е София.