Анна обсъждаше с готвачката менюто за следващата седмица, когато на вратата на дневната се появи Лорето и съобщи, че сеньор Сантяго е в коридора и настоява сеньората да го приеме. Анна му поръча да каже на неканения гост, че тя не е вкъщи, но прислужникът се върна и виновно обясни, че сеньор Сантяго нямало да си тръгне, докато не разговаря с нея, дори бил готов да спи на пода, ако се наложи. Анна се смили, освободи готвачката и каза на Лорето да доведе младежа.
Когато го зърна, си помисли, че той повече прилича на призрак, отколкото на човек. Лицето му беше бледо, очите — разгневени. Беше си пуснал брада и дълга коса. Вече не беше красив, а изглеждаше изпаднал и дори страшен. Всъщност беше заприличал на Фернандо, който от малък изглеждаше малко зловещо.
— Влез и седни — каза тя спокойно, като се стараеше гласът ѝ да не трепери.
Санти поклати глава:
— Не искам да сядам. Няма да остана дълго. Дай ми адреса на София и ще си тръгна веднага.
— Чуй ме, Сантяго — тросна се Анна. — Как смееш да искаш адреса на дъщеря ми, след като ти я обезчести, отне ѝ целомъдрието?
— Дай ми го и ще си отида — отговори той, решен да избегне сцените. Познаваше леля си. Неведнъж беше докарвала до сълзи майка му. — Ако обичаш — примоли се с престорена любезност.
— Няма да ти дам адреса ѝ, защото не искам повече да се срещате или да поддържате връзка. На какво се надяваш, Сантяго? — попита с леден тон Анна. — Нали не си въобразяваш, че ще се ожениш за нея? Това ли искаш?
— Просто ми го дай, проклета да си! С кого ще се среща София не е твоя работа — озъби ѝ се той, изгубвайки самообладание.
— Как се осмеляваш да ми говориш по този начин? Тя е моя дъщеря. Беше почти дете, непълнолетна, когато… онова се случи. Как мислиш, че се чувствам? Ти открадна невинността ѝ — обвини го тя, повишавайки тон.
— Откраднал съм невинността ѝ ли? Боже мой, винаги си толкова мелодраматична? Не искаш да знаеш дали тя е изпитала удоволствие. — Лицето на Анна трепна нервно. — Тя изпита удоволствие. Наслаждаваше се на всеки миг, защото ме обича и аз я обичам. Любихме се, Анна. Помежду ни има любов. Не мръсен секс, а красива любов. Не очаквам да разбереш, нямаш вид на жена, способна да изпита радост от любовта. Злобата те е разяла. Хубаво, не ми давай адреса. Но аз ще го открия. Ще го открия, със София ще сключим брак в Европа и никога няма да се върнем. Тогава ще ти се иска да не беше я прогонила.
Чикита и Мигел го скастриха заради грубото му поведение, Пако също го упрекна, макар и малко по-спокойно, и му обясни защо не бива да пише на София. Санти беше обезумял и не забеляза болката в очите на чичо си, нито прошарената му коса. Бяха двама съкрушени мъже. Но Санти не можеше да се откаже. София му беше казала никога да не се предава.
Две години и половина се измъчва с най-различни предположения. Може би тя му е писала и писмата са се загубили. Ами ако беше очаквала писмо от него? Изтерза се до пълно отчаяние, докато Мария не можеше повече да понася чувството за вина и си призна какво е сторила.
Беше мрачна, дъждовна зимна вечер. Санти стоеше на балкона, загледан в шумните улици. Мария излезе при него. Устните ѝ бяха побелели и трепереха. Знаеше, че трябва да му каже. Ако продължеше да премълчава, той може би щеше да се хвърли от терасата и тя никога нямаше да си прости.
Загледа се в неясния му профил, докато той все така се взираше надолу, без да забелязва, че тя е до него. Нямаше представа, че сестра му има намерение да изповяда най-мрачната си тайна.
— Санти… — подхвана тя, но гласът ѝ изневери.
— Остави ме на мира, Мария. Искам да бъда сам — отвърна той, без да откъсва очи от улицата.
— Искам да говоря с теб — настоя тя.
— Ами, говори! — сопна ѝ се той, но грубостта му беше несъзнателна.
Заради своето нещастие беше безчувствен към другите, като че ли единствен той на света страдаше.
— Ще ти призная нещо. Не се ядосвай и ме остави да ти обясня за-за-защо го направих — заекна тя, сълзите вече се стичаха по лицето ѝ, защото предвиждаше неговата реакция.
Той бавно обърна глава към нея и впери в нея печалните си очи.
— Да ми признаеш ли? — изрече с равен глас. — Какво?
Мария преглътна и изтри с трепереща ръка сълзите си.
— Аз изгарях писмата на София до теб.
Когато Санти осъзна какво казва сестра му, гневът, страданието и усещането за безсилие се разразиха с такава сила, че му беше невъзможно да се овладее. Грабна една от саксиите на майка си и я запрати в стената. След това погледна с омраза сестра си. Сълзите ѝ се стичаха на вадички по лицето ѝ.