— О, имам много любещо семейство, доктор Маралди.
— За душевните рани е необходимо дълго време, за да заздравеят. Не очаквайте чудеса. Може изведнъж да изпаднете в депресия без видима причина. Възможно е да ви бъде трудно да започнете нова връзка. Просто бъдете търпелива и не забравяйте, че сте преживели нещо, което ще ви засегне повече, отколкото съзнавате.
— Благодаря, докторе.
— Ако искате да споделите, винаги можете да дойдете при мен — предложи той. Надяваше се, че Мария ще го посети.
— Ще дойда. Благодаря.
Тя излезе от кабинета и Едуардо наплиска лицето си със студена вода. Каза ли ѝ истината? Изплаши ли я? Искаше да ѝ признае, че ще се грижи за нея, но не можеше да покани пациентка на среща. Противоречеше на професионалната етика. От все сърце се надяваше, че Мария отново ще го посети.
На Мария ѝ се искаше София да е тук. С нея можеше да говори открито, без преструвки. Господи, колко ѝ липсваше! Често мислеше за нея, питаше се как живее, с кого е. Изпрати ѝ още едно писмо, но Доминик ѝ го върна с бележка, че София е заминала за Лондон и не знае адреса ѝ. Мария не беше чак толкова глупава. Очевидно София не искаше семейството ѝ да знае къде е. Наистина беше скъсала с всички, и то заради нея. Вината ѝ тежеше. Хем ѝ се искаше братовчедка ѝ да се върне и да ѝ обясни какво и защо е направила, хем изпитваше такъв срам, че предпочиташе никога повече да не я види. Знаеше, че никога няма да има приятелка като София.
През следващите два месеца мислеше за Едуардо по-често, отколкото очакваше. Лицето на Факундо постепенно избледня в съзнанието ѝ и бе изместено от издълженото, аскетично лице на Едуардо. Надяваше се, че той ще я потърси, но това не се случи. Знаеше, че може да отиде в кабинета му под претекст да потърси медицински съвет, обаче се страхуваше, че ще я погледне с безразличие. Съмняваше се, че се е сетил за нея поне веднъж след последната им среща.
След това се случи нещо странно. Господ, или някой, който управлява съдбите ни, бе видял, че ако не се намеси, тези две кротки души никога няма да се намерят. Затова Той изпрати Едуардо на улицата, по която вървеше Мария на път за вкъщи след лекциите в университета.
Не гледаше къде върви и се сблъска с него. Двамата едновременно се извиниха, преди да вдигнат очи и да се познаят.
— Сеньорита Соланас! — възкликна Едуардо и тъжните му мисли се разсеяха като дим. Последните два месеца бяха изминали мъчително бавно и той беше изпаднал в депресия без видима причина. Изведнъж настроението му се подобри и той се усмихна… по-широко от обичайното за него.
— Доктор Маралди! — изненадано възкликна Мария. — Какво съвпадение!
— Щастливо съвпадение, нали? — Той поклати глава, сякаш не вярваше на късмета си.
— Моля ви, наричайте ме Мария — каза тя с пламнало лице. — И ако може, нека си говорим на „ти“.
— Казвай ми Едуардо — днес не съм твой лекар.
— Не, не си — отговори тя и се изкиска свенливо.
— Искаш ли да пием кафе или нещо друго? — попита той и бързо добави: — Сигурно нямаш време.
— О, имам — отвърна тя също толкова бързо.
— Хубаво, чудесно… Наблизо има симпатично кафене. Дай да ти помогна — настоя и Мария му подаде чантата си, която доста тежеше най-вече заради помагалото по история, което си беше купила днес.
В кафене „Калабрия“ беше прохладно, нямаше много посетители. Едуардо избра маса до витрината и учтиво дръпна стола, та Мария да седне. Когато сервитьорът се приближи, той поръча кафетата и две сладки.
— О, не, за мен не! И без това съм доста пълна — запротестира Мария.
Едуардо я погледна и си помисли колко е красива тъкмо заради сочното си тяло. Напомняше му за узряла праскова.
Мария забеляза изражението му и изненада себе си, като добави:
— Ами, добре, този път ще направя изключение.
Пиха кафе, после дойде време за обяда, после — за следобедния чай. Тръгнаха си чак в шест вечерта. Мария му разказа за София; всъщност му се изповяда. Той разбра постъпките ѝ и намираше обяснение за всяка. Изглежда, имаше обширни познания по психология. Мария стигна дотам, че му разказа за любовната връзка между братовчедка си и брат си, беше сигурна, че той ще запази тайната.
— Сторих нещо непростимо — обясни тъжно. — Изгорих писмата на София. Сега горчиво съжалявам. Никога няма да си го простя. Защото изгубих най-добрата си приятелка и за малко щях да загубя и брат си.
Едуардо я погледна с дълбоко състрадание.
— Мислела си, че постъпваш правилно. Само че ние си вземаме поука от нещастията в живота, а не от щастливите моменти. Може би един ден, когато София е щастливо омъжена и има пет деца, ще ти благодари. Кой знае? Няма смисъл да съжаляваш за нещо сторено и непоправимо. Гледай напред — посъветва я той, свали очилата си и ги избърса.