— Значи не мислиш, че съм лоша? — попита Мария и се усмихна свенливо.
— Не, не мисля. Смятам, че си добър човек, който е сгрешил и… ами, всички грешим, нали? — Жадуваше да ѝ каже, че е прекрасна и по душа, и по външност. Жадуваше да я обича с цялото си сърце, за да заличи всяка следа от тъга, вина и болка. Знаеше, че ще я направи щастлива, ако му даде възможност.
Сподели с нея, че преди време едва не се оженил. Когато тя го попита защо се е отказал, той откровено отговори, че нещо е липсвало — тръпка, усещане за близост…
— Наречи ме непоправим романтик — добави — но сякаш знаех, че ще обикна друга повече, отколкото обичах онази жена.
След този следобед започнаха с часове да разговарят по телефона, отидоха няколко пъти на кино и на вечеря, преди той да се осмели да я целуне. Мария си даваше сметка, че Едуардо не прибързва, за да не я изплаши; беше му благодарна, въпреки че ѝ се искаше да я целуне още първия ден в кафенето. През тази паметна вечер той дойде да я вземе и ѝ поднесе букет от полски цветя. След това я заведе в ресторант „Ла Костанера“, вечеряха на светлината на свещите и разговаряха безспир. След вечерята Едуардо предложи да се поразходят по брега на реката. Мария знаеше, че той ще я целуне, и изведнъж стана неспокойна и млъкна. Най-накрая той я хвана за ръка, спря, и се обърна с лице към нея.
— Мария…
— Да?
— Аз… аз исках да…
Беше истинско мъчение. Искаше ѝ се да я целуне и да престанат да се преструват.
— Едуардо, всичко е наред. Искам да ме целунеш — промълви тя и затаи дъх, сепната от дързостта си. На него сякаш му олекна. За миг Мария се изплаши, че ще се почувстват неловко, но той обхвана с длани лицето ѝ, допря треперещите си устни до нейните и я целуна с увереност, каквато тя не вярваше, че му е присъща. По-късно, когато сподели с него страховете си, той се усмихна гордо и ѝ каза, че тя го е накарала да повярва в себе си.
Чикита и Мигел знаеха за всяка нейна среща с доктор Маралди. Вечер обсъждаха романтичната история. Преди да заспи, Чикита се молеше Едуардо да се грижи за дъщеря ѝ и да ѝ помогне да забрави противния Факундо. Когато двамата обявиха годежа си в края на лятото, Чикита прошепна благодарствена молитва, после се разплака и прегърна дъщеря си.
— Мамо, не знам дали го заслужавам — каза ѝ Мария, когато останаха насаме. — Той е всичко, което бих пожелала. Мил, забавен, ексцентричен. Обичам го заради начина, по който му се разтреперват ръцете, когато държи чупливи предмети, и задето заеква, когато е нервен. Имам късмет, да, голям късмет. Само ми се иска София да беше тук да ме види. Щеше да е щастлива заради мен, знам го. Липсва ми, мамо.
— На всички ни липсва, скъпа моя. Липсва ни много.
Двайсет и четвърта глава
Лондон, 1974 г.
София пристигна в Лондон в средата на ноември 1974-та. Беше съвсем паднала духом. Братовчедка ѝ беше запазила стая в „Кларидж“.
— На две крачки от Бонд стрийт е — обясни, опитвайки се да я ободри. — Улицата с най-бляскави магазини в Европа.
Но на София и през ум не ѝ минаваше да обикаля магазините. Седеше в леглото, втренчена през прозореца в проливния дъжд, който биеше по стъклата. Беше студено и влажно. Не ѝ се излизаше. Не знаеше какво да прави, затова се обади на Доминик да ѝ каже, че е пристигнала благополучно. Чу малкия Сантигито да плаче и сърцето ѝ се сви от копнеж по него. След като затвори телефона, отиде до куфара и взе да рови в него. Извади бяла муселинена пеленка и я притисна до носа си. Миришеше на Сантигито. Сви се на кълбо в леглото и плака, докато заспа.
Хотелът беше много престижен, персоналът — очарователен и внимателен, точно както Доминик ѝ беше казала.
— Попитай за Клод, той ще се погрижи за теб — посъветва я тя.
София намери Клод — нисичък, пълен мъж с лъскава плешива глава, наподобяваща топче за пинг-понг. Когато спомена името на Доминик, Клод се изчерви чак до плешивото теме. Попи челото си с бяла носна кърпа и ѝ каза, че ако има нужда от нещо, каквото и да било, да не се колебае и да го повика. Братовчедка ѝ била много почитана клиентка на хотела, всъщност най-очарователната. За него щяло да е удоволствие да ѝ бъде от полза.
София знаеше, че трябва да си потърси апартамент и работа, но нямаше желание и сили. Затова започна с часове да се разхожда в Хайд Парк. Ако не ѝ беше толкова тежко, щеше да се наслаждава на свободата си. Можеше да обикаля и да разглежда Лондон без родители, без телохранител, който да я следва като сянка навсякъде. Вървеше безцелно по улиците, разглеждаше витрините на магазините с блестяща коледна украса, дори посети няколко галерии и изложбени зали.