Лондон по нищо не приличаше на Буенос Айрес. Всъщност изобщо не приличаше на мегаполис, а по-скоро на голям град. Къщите бяха едноетажни, от двете страни на улиците се издигаха дървета, а самите улици така се виеха и преплитаха, че човек не знаеше къде започват и къде свършват. За нея Лондон беше блестящ като перла. В сравнение столицата на родината ѝ беше мръсна и западнала, но Буенос Айрес беше неин дом и ѝ липсваше.
След няколко дни започна да си търси квартира. По съвет на Клод се свърза с някоя си Матилда от агенция за отдаване на жилища под наем, която ѝ намери едностаен апартамент в Куинс Гейт. Зарадвана, че ще има жилище, София си купи някои неща. Апартаментчето беше напълно обзаведено, но искаше да го направи свой дом, своя крепост в тази чужда страна.
Пазаруването повдигна настроението ѝ и тя се осмеляваше да обикаля града, независимо от вълната бомбени атентати по онова време. Нямаше телевизор и не си купуваше вестници. Научаваше всички новини от шофьорите на таксита — най-големите симпатяги, които беше срещала.
Постепенно обикна Лондон, снажните полицаи със смешни шапки, почетната стража пред двореца „Сейнт Джеймс“, малките градски къщи, и модерните жилища над някогашните конюшни. „Куклен град с куклени къщи“ — мислеше си. Един ден застана пред Бъкингамския дворец — беше ѝ интересно защо хората се трупат там и надничат през желязната ограда. Видя за първи път смяната на караула и това така я плени, че на другия ден отиде отново да гледа церемонията. Опустошаваше сърцето си с мисли за Санти и Аржентина, за малкия Сантигито, докато най-накрая то не издържа, предаде се и се вледени.
Когато парите ѝ започнаха да свършват, неохотно започна да си търси работа. Тъй като нямаше никаква квалификация, първо обиколи магазините. Навсякъде търсеха продавачки с опит, затова собствениците поклащаха глави и я отпращаха:
— Има голяма безработица. Ще извадите голям късмет, ако някой ви назначи.
След три седмици безуспешно търсене София се отчая. Парите ѝ се стопиха, а трябваше да плати наема. Не искаше да се обажда на Доминик. Тя вече беше направила достатъчно, пък и София не искаше нищо да ѝ напомни за сина ѝ.
Един ден, напълно обезсърчена, влезе в книжарница на Фулам Роуд. Симпатичен очилат мъж седеше зад камара книги и си тананикаше, пригласяйки на мелодията по радиото. Каза му, че търси работа, но навсякъде държат на хора с опит, какъвто тя няма. Добави, че може би по Коледа господинът ще има нужда от допълнителен персонал. Мъжът поклати глава и каза, че съжалява.
— Виждате колко малък е магазинът — обясни той. — Но опитайте в съседство, при Маги. Там не търсят човек с опит.
„При Маги“ се оказа фризьорски салон. София се ужаси. Не беше чак толкова изпаднала, че да се унижи дотам. Погледна през замъглената витрина, подмина салона, седна в едно кафене, поръча си топло какао и впери поглед в чашата. След малко огледа хората около себе си. Те разговаряха помежду си, без да ѝ обръщат внимание. Изведнъж се почувства много самотна. В тази страна нямаше нито един приятел.
О, как ѝ липсваше Санти… Мария също. Копнееше да поговори с нея и да ѝ разкаже какво преживява. Съжали, че не ѝ писа нито веднъж. Съжали, че не сподели с нея. Помисли си, че Мария сигурно е тъжна и самотна като нея. Познаваше я много добре и беше сигурна, че е така. Но вече беше твърде късно. Да беше ѝ писала преди година. Ала ако тогава не знаеше как да започне писмото, какво оставаше за сега? Не, беше пропуснала момента. Не само изгуби любимия си, но и жената, която въпреки своята деликатност и свенливост, я разбираше и я подкрепяше във всичко. Откакто се помнеха, бяха неразделни, а сега всичко бе свършило.
Улиците бяха пълни с минувачи, всички бързаха нанякъде. Тя нямаше къде да отиде. Никой не го беше грижа за нея. Можеше да умре на тротоара отвън и никой да не забележи. Зачуди се колко време ще мине, преди да открият коя е, за да съобщят на семейството за смъртта ѝ. Може би седмици, месеци, ако изобщо някой си направеше труда. Имаше британски паспорт благодарение на дядо си, но всичко тук ѝ беше чуждо. Плати сметката и излезе. Отново отмина фризьорския салон на Маги, после се върна да хвърли още един поглед. Прилепи лице до витрината. Висок като върлина мъж подстригваше някаква жена, от време на време прекъсваше работата си и жестикулираше, за да подчертае историята, която разказваше. Русокосо момиче седеше зад бюрото — явно работата му беше да отговаря на телефонните обаждания. То слушаше в захлас разказа на върлинестия и едва сдържаше смеха си, докато записваше часове на клиентките. Внезапно вратата се отвори и отвътре лъхна приятната миризма на шампоан и парфюм.