Дейзи сама свиваше цигарите си и пушеше на отворен прозорец, понеже София не понасяше тютюневия дим. Двете често разговаряха за живота си и за мечтите си. Но мечтите на София бяха измислени за пред Дейзи; пред никого не би разкрила миналото си.
В салона София метеше пода и често се усмихваше, като виждаше разноцветните кичури коса. Антон обожаваше да боядисва косите на клиентките. Това беше любимата му работа. Казваше, че е истинско удоволствие да разполагаш с всички цветове на дъгата и да експериментираш с тях.
Друго задължение на София беше да мие косата на клиентите на салона, сред които имаше и представители на силния пол. Отначало ѝ беше неприятно, тъй като тази работа съсипваше маникюра ѝ, обаче не след дълго свикна, пък и получаваше големи бакшиши, особено от господата.
— София не говори много за себе си, нали, Антон? — отбеляза Маги, която се беше изтегнала на дивана и пилеше дългите си нокти.
— Така е, обаче е голяма чаровница.
— Безспорно.
— И е работлива. Само да не беше толкова тъжна. — Той си наля чаша вино. Минаваше шест и половина и беше време за питие.
— Смее се на шегите ти, нали, сладък?
— О, да! И все пак е обгърната с тъга като с мантия. Обзалагам се, че е преживяла голяма трагедия, красавице.
— Мили, толкова си поетичен! Нали няма да ме напуснеш, за да пишеш стихове? — Тя се разсмя и запали цигара. — Знаеш ли защо е дошла в Лондон?
— Никога не е споменавала. В действителност нищичко не знаем за нея, Маги.
— Умирам от любопитство, скъпи.
— О, и аз! Да ѝ дадем малко време. Сигурно ще ни разкаже потресаваща история.
Коледа наближаваше, Лондон блестеше, улиците и магазините бяха с коледни украси. Понякога София се питаше дали не липсва на семейството си. Чудеше се дали Санти си мисли за нея, или я е забравил. Мария престана да ѝ пише след онова мъчително писмо, което София ѝ върна през пролетта. Навремето бяха приятелки, неразделни приятелки. Толкова лесно ли беше да загърбиш това приятелство? Всички ли я бяха забравили, никой ли не се сещаше за нея? Когато мислеше за дома си, се чувстваше изпепелена.
Дейзи замина при майка си за Коледа. Обади се веднъж: че снегът така бил натрупал, че не можели да излязат от къщи. Майка ѝ правела маникюр и прически на всички. Ако продължавало да вали все така, може би щяла да спечели пари за нова къща.
На София ѝ беше тъжно, че Дейзи замина; самата тя нямаше семейство, при което да отиде, и отсъствието на приятелката ѝ съвсем я съкруши.
На връх Коледа заедно с Антон и Марчело честваха празника в бонбоненорозовата къща на Маги във Фулам. Отвориха няколко бутилки шампанско, накрая Антон, издокаран с клош панталон със зеброви шарки, и с лъскави гирлянди около главата, имитиращи лавров венец, затанцува из стаята. Марчело се изтягаше на дивана и пушеше марихуана. Маги цял ден готви заедно със София, която нямаше какво друго да прави, освен да тъгува за дома си. Всеки беше приготвил за другите по едно подаръче. Маги връчи на София комплект лакове за нокти, а пък Антон — тоалетна чантичка с огледало и гримове. София с горчивина си даде сметка за нелепото си положение. Произхождаше от едно от най-богатите семейства в Аржентина, а беше бедна като църковна мишка.
След вечерята и след още много изпити чаши вино седнаха пред камината и се загледаха в пламъците. Изведнъж София закри с длани лицето си и се разрида. Маги погледна Антон, който ѝ кимна. Тя седна до София и я прегърна през раменете, а тежкият ѝ парфюм едва не задуши по-младата жена.
— Какво има, миличка? Можеш да ни кажеш, твои приятели сме.
И София им разказа почти всичко, премълча само за Сантигито. Тази тайна беше твърде скандална, за да я разкрие.
— Мъж. Че какво друго, ако не някой проклет мъж ти е скапал живота! — негодуващо възкликна Антон.
— Ти си мъж, скъпи.
— Само наполовина, сладката ми.
— По-добре си без него, София — каза нежно Маги. — Щом не е спазил обещанието си и не ти е писал, бих те посъветвала да му биеш чертата.
— Но аз го обичам толкова много, че чак ме боли, Маги.
— Ще го забравиш, скъпа. Всички забравяме. Ще си намериш някой чудесен англичанин.
— Или италианец.
— На твое място не бих припарила до жабар, съкровище. Да, един чудесен англичанин, тъкмо това ти пожелавам.
На другата сутрин София се събуди с главоболие и с отчаян копнеж по детето си. Сви се на кълбо, прегърна бебешката пелена и плака, докато не почувства, че главата ѝ ще се пръсне. Спомняше си мъничкото лице на Сантигито, ясните невинни сини очи, вперени доверчиво в нея. Тя го предаде. Как можа да бъде толкова жестока? Какво си въобразяваше тогава? Как така Доминик ѝ разреши да се откаже от собственото си дете? Притисна длани до корема си и оплака загубата на сина си; изведнъж се изплаши, че никога няма да го види. Толкова дълго плака, че гърлото я заболя. Най-накрая взе телефона и набра познатия номер в Швейцария.