— Да?
Сърцето на София се сви, като чу гласа на киселата икономка.
— Мадам Ибер, обажда се София Соланас от Лондон. Мога ли да говоря с Доминик, моля?
— Съжалявам, мадмоазел, мосю и мадам Ривиер са извън страната за десет дни.
— Десет дни! — изненада се тя. Не бяха споменавали, че ще пътуват. — Не ви ли оставиха телефон за връзка?
— Мадмоазел София — каза сприхаво жената — не ми съобщиха къде отиват, не ми оставиха телефонен номер или адрес. Не мога да ви помогна, съжалявам.
— И аз съжалявам — изхлипа София, затвори телефона и отново се сви на кълбо. Притисна лицето си до пелената и си каза, че за последен път се е чувствала така нещастна, когато дядо ОʼДуайър умря до нея. Никога повече нямаше да види Сантигито. Нито пък обичния си дядо. Като че ли се беше случило безвъзвратното, като че ли Сантигито беше мъртъв. Никога, никога нямаше да си прости, задето го беше изоставила.
Двайсет и пета глава
Почивните дни след Коледа бяха мъчителни. Сама в апартамента, София плака безутешно, докато най-накрая се умори и заспа, мислейки за „Санта Каталина“ и за всички любими хора, които ѝ липсваха. Антон и Маги се отбиваха често при нея, защото се страхуваха да не би самотата да я тласне към дълбока депресия. Когато салонът отново отвори врати след празниците, София се върна на работа с облекчение и с надеждата, че 1975-а ще е по-щастлива.
Доминик често посещаваше Лондон, тъй като сега съпругът ѝ Антоан имаше по-интензивни делови отношения с английските си партньори. Когато София придружаваше Доминик, двете се хранеха в елегантни ресторанти и пазаруваха на Бонд стрийт; това напомняше на София за привилегирования ѝ живот в миналото и тя му се наслаждаваше максимално; знаеше, че щом Доминик се върне в Женева, тя отново ще се върне към скучното си ежедневие на обикновено работещо момиче.
Една година мина като насън. София се сприятели с Мармадюк Хъкли-Смит — очилатия собственик на книжарницата. Той я запозна със свои приятели, един от които от време на време я извеждаше, и това беше приятно, но София не го харесваше. Всъщност не харесваше нито един мъж.
В свободното си време двете с Дейзи обикаляха магазините на Кингс Роуд, търсейки стоки с намаление. На мода бяха индийските дрехи и София си купи няколко дълги, широки поли; Антон ѝ направи червени кичури, а един ден, когато нямаше работа и му беше скучно, изправи къдравата коса на Дейзи. Русокоската стана почти неузнаваема, но изумително красива. Веднъж в месеца ходеха на кино, веднъж посетиха театралната постановка на „Капан за мишки“ в Уест Енд. Антон ги заведе да гледат „Шоуто на Роки Хорър“; идваше им да потънат в земята от срам, когато той дойде да ги вземе с взет под наем розов кадилак. Всъщност кадилакът не беше най-страшното; по-фрапиращи бяха „тоалетът“ на стилиста — дантелено бельо, придържано с тиранти — и костюмът на тигрови шарки, с който се беше издокарал Марчело, ситнещ кокетно до приятеля си. Потресената Маги възкликна, че се надява той да не забрави да се преоблече в понеделник, преди да тръгне за работа. София отбеляза, че на Марчело му липсва само дългата опашка. Той пък заяви, че ако ѝ покаже „опашката“ си, тя няма да погледне друг мъж.
Дейзи успя да купи евтини билети за концерт на Дейвид Боуи на стадион „Уембли“. Освен по него тя си падаше и по Мик Джагър и по време на работа надуваше музиката до дупка, което дразнеше Маги, почитателка на по-нежните песни на Джони Мичъл.
Мрачните зимни месеци бавно отминаха и отнесоха със себе си тъгата на София. Гледайки разцъфналите дървета, тя откри ново душевно състояние — позитивната нагласа на дядо ОʼДуайър.
Работеше неуморно и Маги ѝ повиши заплатата. Съжителството с Дейзи я радваше и двете прекарваха много приятни вечери в „Кафе дез Артс“.
През август Маги затвори салона за две седмици и покани всички във взетата под наем вила в Девън, за да се порадват на океана и плажа. София прекара много приятно, макар че почти през цялото време валя дъжд. Спомни си разказите на майка си за хълмовете на Гленгариф и се зачуди дали приличат на хълмовете в Девън. Устройваха си пикници на влажния пясък на брега на океана и се сгушваха под чадърите, когато задухаше вятър и напълнеше с пясък сандвичите им. Така или иначе постоянно намираха повод да се заливат от смях. Шегуваха се и с Марчело, който зъзнеше въпреки плътния кадифен панталон и пуловер и мънкаше, че никога няма да разбере лудостта на англичаните.