— Върнете ме в Тоскана — изхленчи — където мога да виждам небето и да съм сигурен, че слънцето съществува.
— Млъкни Марчело, не бъди чак такъв италианец — издърдори Маги, докато се тъпчеше с шоколадова торта.
— Не с лошо, малката. Обичам го, защото е италианец. — Марчело притисна Антон до себе си, за да го стопли.
— Марчело има право — заяви Дейзи. — Не ви ли прави впечатление, че единствените хора на плажа са британци? Не е ли нелепо, че седим под дъжда, все едно сме в Южна Франция?
— Затова спечелихме войната, скъпа — поучително каза Маги, която се опитваше да си запали цигарата, но вятърът гасеше пламъчето на запалката. — Антон, София, все ми е едно, запалете ми цигарата, преди да побеснея.
— Ти не си била на фронта, Маги — засмя се Антон. — Дори с една цигара не можеш да се справиш. — Той се обърна с гръб към вятъра и запали цигарата ѝ.
— Изненадваш ме с разсъжденията си, драги — кисело заяви тя. — Ти си по-скоро жена, отколкото мъж. А ти, София, защо се умълча, езика ли си глътна?
София, която се беше загърнала с влажна хавлиена кърпа, се поусмихна, въпреки че трепереше от студ и устните ѝ бяха посинели:
— Съжалявам, но ще подкрепя Марчело. Свикнала съм с плажовете в Южна Америка.
— Ама вие двамата сте същински баби! — изкиска се Маги. — Липсва ви твърдост на духа, каквато притежаваме само ние, британците.
— Е, поне за теб гарантирам — засмя се Дейзи. — А ти, София, надали си си представяла, че ще се озовеш тук, когато си се изтягала на плажовете с горещ пясък в Южна Америка.
— Вярно е — откровено отговори София, но не добави, че Девън ѝ харесва тъкмо защото не ѝ напомня за родината. Тук тя се чувстваше така, сякаш беше попаднала в напълно различен свят.
За София Коледата на 1975-а беше много по-щастлива от предишната. Тя прекара десет дни с Антоан и Доминик в тяхната планинска хижа във Вербие. Времето сякаш се подчиняваше на някаква магия — всяка сутрин слънцето се появяваше на синьото като метличина небе, облаците го скриха чак след като София замина обратно за Лондон. Новата година ѝ донесе неочаквана изненада.
Дейзи предложи да отидат в един клуб в Сохо, където било „фрашкано с актьори“. София обичаше театъра и идеята ѝ хареса. Купи си от магазин „втора ръка“ на Портобело Роуд пола от съшити парчета плат и велурена шапка с широка периферия, и допълни тоалета си с кафяви кожени ботуши, които ѝ бяха подарени от Доминик. Получаваше твърде малка заплата и никога не можеше да задели нещо настрана, но все пак реши, че е заслужила да се поглези, за да ознаменува началото на нова, по-оптимистична епоха.
Барът беше претъпкан. София и Дейзи си намериха места на бара и се заоглеждаха. Познаха двама артисти и телевизионен водещ. Барманът, който беше вързал дългата си черна коса на опашка, заряза другите клиенти и побърза да обслужи двете красавици, привлекли вниманието му.
Малко преди полунощ Дейзи разгорещено флиртуваше с някакъв скулптор, на когото очевидно питиетата му бяха дошли в повече. Той надникна похотливо в дълбокото ѝ деколте и я поведе към другия край на помещението. На Дейзи като че ли ѝ беше все едно кой я целува, стига да ѝ купува питиета и да ѝ обръща внимание. София поклати глава — стигаше ѝ да седи на бара и да наблюдава развеселените посетители. Предпочиташе да седи сама. Вече беше свикнала със самотата.
— Да те почерпя ли питие?
Тя се обърна към стройния, красив мъж, който седна до нея. Веднага го позна. Беше го гледала преди няколко седмици в „Хамлет“, където той изпълняваше главната роля. Беше ѝ се сторило, че преиграва, но той надали се интересуваше от мнението ѝ. Кимна и поиска още един джин с тоник. Той махна на бармана, който веднага дойде.
— Джин с тоник за моята приятелка и уиски за мен — поръча той, после пак се обърна към София и се подпря на лакти.
— Моят дядо пиеше уиски — промърмори София.
— Хубаво питие.
— Погребаха го с неговото шише с пиячка — добави тя, имитирайки ирландския акцент на дядо си.
— Защо?
— Защото се страхуваше, че леприконите ще му го откраднат.
Той я погледна и се подсмихна. Положително беше различна от всички жени, които познаваше.