— Не ставай смешна, Маги. Щастлива съм с Джейк.
— Е, твоя воля. Не казвай, че не съм те предупредила, когато Джейк избяга с актрисата, която играе главната роля. Актьорите са си такива, вятърничави и фустогонци. Дейвид Харисън е достатъчно възрастен, за да ти е баща, обаче няма лошо. Какво по-хубаво от красив, богат, по-стар мъж, нали, Антон?
— Ще ни разкажеш всичко, като се върнеш, нали, хубавице? — намигна той на София.
Джейк взе София от Куинс Гейт в събота сутрин с неговия мини купър и потегли по магистралата към Глостършир. През цялото време говореше за себе си; имал разногласия с режисьора за някои сцени от пиесата, какво си въобразявал този пуяк…
София си спомни разговора с Маги и Антон и мрачно се загледа през стъклото в пробягващия заскрежен пейзаж. Изглежда, Джейк не забелязваше, че е мълчалива, увлечен в упреци към режисьора. Олекна ѝ, когато стигнаха до къщата на Дейвид Харисън, издигаща се в края на дълга алея. Домакинът се показа на вратата, придружаван от два рижи лабрадора, които размахаха опашки, като видяха колата. Беше среден на ръст, строен, с гъста светлокестенява коса, леко прошарена на слепоочията. Носеше малки, кръгли очила и се усмихваше широко и дружелюбно:
— Добре дошли в Лоузли, оставете багажа и елате да пийнем по нещо.
София последва Джейк. Двамата мъже се ръкуваха и Дейвид потупа приятелски Джейк по гърба.
— Радвам се да те видя, покорителю на женски сърца.
— Дейвид, запознай се със София. София Соланас.
— Джейк ми е разказвал много за теб. — Дейвид се здрависа с нея. — За мен е удоволствие да се запозная с теб. Заповядайте, влезте.
По стените висяха картини, навсякъде имаше камари книги. Разкошният дъсчен под беше отчасти покрит с красиви персийски килимчета. Красиви растения, засадени в порцеланови саксии, придаваха домашен уют. София на мига се влюби в къщата.
Дейвид ги въведе в гостната, където четирима души, непознати на София, държаха чаши с питиета и пушеха до запалената камина. Гледката напомни на София къщата на Чикита в „Санта Каталина“ и тя потисна силния копнеж по дома. Дейвид представи новодошлите на другите гости — Тони Мидълтън, писателят, и неговата жена Заза, която държеше бутик на Бийчъм Плейс, и Жилбер дʼОранж, френски журналист с жена си Мишел, наричана Мич. След това всички пак седнаха и продължиха разговора си.
— Е, къде работиш? — обърна се Заза към София.
— Във фризьорски салон на име „Маги“ — отговори тя и стаи дъх в очакване Заза да се усмихне учтиво, но пренебрежително, преди да се извърне.
Но за нейно възхищение очертаните със зелено очи на другата жена се разшириха и тя ахна.
— Не мога да повярвам. Тони, скъпи. Тони!
Съпругът ѝ прекъсна изречението си по средата и я погледна. Всички млъкнаха, за да чуят за какво става дума.
— Няма да повярваш. София работи при Маги!
Тони се поусмихна.
— Колко малък е светът! Маги беше омъжена за моя втори братовчед Вив. Как е моето момиче?
София се въодушеви и след малко всички се превиваха от смях, докато тя имитираше Маги и Антон. Дейвид я гледаше отдалеч и си мислеше, че през целия си живот не е виждал по-прелестно създание. Въпреки усмивката ѝ имаше нещо трагично в огромните ѝ кафяви очи и той изпита желание да я прегърне и да се грижи за нея. Беше много по-млада от останалите, но разговаряше с тях с лекота. Едва когато Заза, която очевидно си изгуби ума по нея, я попита за родната ѝ страна, София се умълча.
След обеда в задимената трапезария, Жилбер и Мич отидоха в стаята си да подремнат. Джейк реши да потича.
— Не е ли малко неразумно след този обилен обед? — попита София.
— Тази сутрин не успях и ми се ще да се пораздвижа, преди да се стъмни — отговори той и се затича нагоре по стълбището, взимайки по две стъпала наведнъж.
— Ами, тогава ние ще се поразходим — предложи ентусиазирано Заза. — Дейвид, ще дойдеш ли с нас?
Въздухът беше мразовит, но грееше слънце. Четиримата — Тони, Заза, София и Дейвид — вървяха по павираната пътека, която минаваше през градината и водеше към задния двор на къщата. Дърветата бяха оголели и замръзнали от февруарските студове и нападалата шума гниеше.
София жадно вдъхваше чистия въздух и си мислеше, че много отдавна не е била на толкова красиво място. Спомни си „Санта Каталина“ през зимата и си помисли, че ако затвори очи и вдъхне мириса на влажна земя и гнили листа, почти ще убеди себе си, че е там.
Харесваше Дейвид, който притежаваше онова английско безразличие, което тъй много ѝ допадаше като на чужденка. Беше интелектуален тип, много привлекателен, без да е красавец. Беше силен, решителен и харизматичен, а в светлосините му очи се долавяше проникновение, което разкриваше, че и той е водил своите житейски битки.