— Охо, не знаеш последните новини! Маги си има любовник, нали, сладка моя? Един клиент. Мисля, че най-после ѝ излезе късметът — заяви Антон.
— Браво, Маги! Много ми е тъжно, че ви напускам. — София позамълча. — Но няма да стоя постоянно в Лоузли. Ще се виждаме.
— Няма да е зле. Така или иначе ще научаваме всички клюки от Дейзи. Само не забравяй да ни поканиш на сватбата ви.
— Стига де! — разсмя се София. — Дейвид е възрастен човек.
— Внимавай какви ги говориш, и аз съм прехвърлила четирийсетте! — тросна се уж на шега Маги и добави: — Ще видим какво ще излезе от тази твоя нова работа.
Дейзи беше съкрушена. Не само защото приятелката щеше да ѝ липсва, но и защото ако работата на София потръгнеше, на нея щеше да ѝ се наложи да си търси съквартирантка. Обаче тя не искаше да живее с никоя друга. Със София бяха станали като сестри.
— Значи, ако ти хареса, ще се преместиш там за постоянно? — попита, изпитвайки ужас при мисълта да живее „на село“, без значение колко разкошна е къщата.
— Да, на мен ми харесва животът сред природата. Липсва ми — отговори София.
— Не забравяй да се обаждаш и да ни посещаваш понякога, чу ли? — Дейзи размаха заканително пръст, опитвайки се да скрие колко ѝ е тъжно.
София беше свикнала да напуска места и хора и да завързва нови приятелства. Беше се научила да изключва емоциите си, за да не страда твърде много, затова обеща на Дейзи, че ще ѝ се обажда всяка седмица. Също като номад се отправяше към следващата авантюра, без много-много да се замисля за хората, които изоставяше.
Щом се настани в симпатична къщичка в Лоузли, осъзна, че изобщо няма да ѝ е тъжно, ако никога повече не стъпи в Лондон. Провинцията ѝ беше липсвала повече, отколкото беше осъзнавала, и сега не искаше за нищо на света да я напуска. Често говореше с Дейзи по телефона и се забавляваше с най-новите клюки от салона на Маги. Обаче не ѝ оставаше много да мисли за старите си приятели. Беше твърде заета с възстановяването на коневъдната ферма на Дейвид. Той ѝ беше казал „да надзирава“ работата. Но тя нямаше никакво намерение да надзирава. Искаше да работи и да научи, каквото не знаеше.
От госпожа Бърнистън научи, че след като Ариела си отишла, затворили конюшните, при което Фреди Ратри, когото всички наричали Рати, станал излишен. Той управлявал коневъдната ферма и се грижел за жребчетата. Бил експерт, информира я госпожа Бърнистън. С нейна помощ София откри Рати и назначи него и осемнайсетгодишната му дъщеря Джейни.
Когато Дейвид си идваше за уикендите, София го посрещаше с широка усмивка и го пленяваше със заразителното си чувство за хумор. Винаги носеше джинси и тениска, често връзваше на кръста си вехтата му бежова жилетка, която беше взела назаем и така и не му върна. Чистият въздух ѝ се беше отразил благотворно; лицето ѝ сияеше, вече не връзваше на опашка дългата си лъскава коса, а я носеше разпусната. Очите ѝ блестяха и завладяващата ѝ енергия вдъхваше на Дейвид усещането, че е по-млад. Очакваше с нетърпение уикендите с нея и когато в неделя вечер потегляше обратно към Лондон, настроението му се разваляше. Радваше се, че тя напредва с помощта на Рати, когото обожаваше и за когото веднъж каза:
— Англичанин до мозъка на костите си е… като градински гном от приказките.
— Надали ще му хареса това описание — изкиска се Дейвид.
— О, той няма нищо против. Аз така го наричам — „гном“ — и понякога той само се усмихва. Мисля, че е толкова щастлив, задето се върна, че мога да го наричам, както си пожелая.
Рати беше и запален градинар и Дейвид остана изненадан от преобразяването на градината за краткото време, откакто със София работеха за него. Самата София осъзна, че тепърва има какво да научи от него. В детството ѝ в „Санта Каталина“ дори не можеше да оседлае кон, всичко получаваше наготово с помощта на гаучосите. Рати малко ѝ напомняше за Хосе, може би затова ѝ беше още по-симпатичен.
Следвайки неговите наставления, купиха шест расови кобили и наеха двама коняри, които работеха заедно с дъщеря му Джейни.
— Иска се време, за да се организира и потръгне такава ферма — предупреди той София. — Носят малките си единайсет месеца, нали разбираш — продължи, обгръщайки със загрубелите си длани чашата димящо кафе. — През есента търсим жребци за нашите кобили, чистокръвни жребци, нали разбираш?
София кимна.
— През август и септември ще наемем посредник, който ще преговаря със собствениците на жребци. Извън бизнеса съм от няколко години, но по-рано Уили Ранкин беше моят човек, и вярвам, че още е.