София постоянно задаваше въпроси и всичко ѝ се струваше много по-сложно, отколкото беше предполагала.
— Тая работа иска много учене, а? — подсмихна се той, като забеляза, че подробностите я отегчават. — Не е като оня живот в… как му викаше? Помпата ли?
— Пампата, Рати. Имаш право, никога не съм се занимавала с конете по… този начин.
— Е, ако ги обичаш, както ти ги обичаш, скоро ще се научиш — отбеляза любезно той. — През юли ще имаме много работа, за да подготвим едногодишните коне за продажба. Тогава ги извеждаме всеки ден, стараем се да привикнат с юздите и седлото, ей такива работи… Търговете се провеждат на Нюмаркет през октомври. Ще ти бъде интересно и ще се забавляваш — добави. — Ще те науча на всичко, което знам, но няма да стане, ако седиш на кухненската маса. „По-малко приказки, повече работа“ — повтаряше баща ми. Затова спираме с приказките и се хващаме за работа. Става ли? — попита, докато тя му наливаше още кафе.
— Готова съм, Рати. — Подробностите не я интересуваха; докато работеше с коне, се чувстваше като у дома.
Лятото измина неусетно. Тя пътува до Лондон само веднъж. Отначало Маги и Антон ѝ бяха много сърдити и тя доста им се умилква, за да престанат да се цупят. Остана само един час в салона, тъй като бързаше да се прибере при конете. Приятелите ѝ се зарадваха на посещението, но почувстваха, че тя започва да се отчуждава от тях и се натъжиха.
Дейвид започна да прекарва повече време в провинцията, дори назначи секретарка на половин работен ден, за да му помага и да не изостава с работата. Изведнъж къщата отново се беше оживила и се беше превърнала в истински дом. Но ако беше честен пред себе си, щеше да признае, че се е влюбил безнадеждно в София и не издържа да е разделен с нея задълго. Тъкмо затова я беше наел. Цената не го интересуваше; щеше да плати, каквото и да поискаше тя. Само така можеше да се среща с нея, без да я ухажва открито. Беше реалист и си даваше сметка, че ако ѝ признае чувствата си, ще я изплаши и тя ще избяга. Дванайсет лири на седмица плюс безплатно жилище и храна бяха нищо в сравнение с каквото искаше да ѝ даде — името си и всичко, което притежаваше.
София беше щастлива заради решението му да прекарва повече време в Лоузли. Вечер се разхождаха в градината и разговаряха. Гледаха как дългите летни сенки се скъсяват с приближаването на есента и дните започват да намаляват, а нощите да стават по-дълги. Дейвид забеляза, че тя никога не говореше за дома си и не я разпитваше. Разбира се, беше любопитен; искаше да научи всичко за нея. Искаше с целувки да заличи тревогата, която тлееше под усмивката ѝ. Всъщност жадуваше да я целуне всеки път, щом я видеше, обаче не искаше да я изплаши. Не искаше да я изгуби. Отдавна не се беше чувствал толкова щастлив. Затова никога не се и опита. После, точно когато София започваше да забравя случилото се преди години, в Лоузли се появи някой, който ѝ напомни за миналото.
Дейвид не беше канил гости от лятото. Предпочиташе да бъде само със София, но Заза намекна, че тя може би жадува за компанията на хора на своята възраст.
— Много привлекателна млада жена е. Някой мъж ще я грабне, преди да се усетиш. Не бива да я криеш — каза му, без да подозира колко го нарани.
Дейвид наблюдаваше как София буквално фучи из имението и си мислеше колко щастлива изглежда. По нищо не личеше, че копнее да се среща с други хора. Очевидно конете ѝ бяха достатъчни. Но Заза настоя, пренебрегвайки доводите му с думите:
— Само една жена може да разбере друга жена.
Когато Заза и Тони го запознаха с Гонзало Сегундо, мургав, необичайно висок аржентински играч на поло, приятел на техния син Еди, Дейвид схвана намека и покани всички през уикенда. И през ум не му минаваше как ще реагира София.
— София Соланас! — възкликна Гонзало, когато ги запознаха. — Да не сте роднина на Рафа Соланас? — попита на испански.
София онемя. От години не беше говорила испански.
— Той ми е брат — смотолеви и машинално отстъпи назад, защото собственият ѝ глас, прозвучал на родния ѝ език, отключи всички потискани спомени. Пребледня и избяга, облята в сълзи.
— Нещо нередно ли казах? — смути се Гонзало.
След малко Дейвид почука на вратата ѝ.
— София, как си? — попита тихо и пак почука.
Тя отвори и той влезе, последван от кучетата. Лицето ѝ беше мокро от сълзи, очите — зачервени и гневни.
— Как можа? — извика. — Как можа да го поканиш, без да ме попиташ?
— Не знам за какво говориш, София. Успокой се. — Той се опита да сложи ръка върху нейната, но тя веднага се отдръпна.
— Няма да се успокоя! — тросна се.
Дейвид затвори вратата. Не искаше Заза да чува какво си говорят.