— Той познава семейството ми! Ще се върне и ще им разкаже за мен — ридаеше тя.
— Има ли значение?
— Да! Да, има! — сопна се тя и отиде до леглото. Седнаха един до друг. — За мен има огромно значение — добави тихо и преглътна сълзите си.
— София, не разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Не мога да те разбера, ако не споделиш с мен. Помислих си, че ще ти бъде приятно да срещнеш твой съотечественик…
— О, Дейвид!
Задави се и се притисна до него. Дейвид я прегърна и този път тя не се дръпна и не го отблъсна.
— Преди три години напуснах Аржентина, понеже имах любовна връзка с човек, когото моите родители не одобряваха. Оттогава не съм се връщала.
— Не си се връщала ли? — повтори той, защото не знаеше какво друго да каже.
— Скарахме се жестоко. Мразя ги. Оттогава не съм говорила с никого от семейството.
— Горкото ми момиче — промълви Дейвид и спонтанно я помилва по косата, макар да не искаше да помръдне, за да не прекъсне изповедта ѝ.
— Обичам ги и ги ненавиждам. Липсват ми и се мъча да ги забравя. Но не мога, просто не мога. В Лоузли ми беше по-лесно да забравя. Бях толкова щастлива тук. А виж какво стана…
Дейвид изтръпна, когато тя отново се разплака. Риданията ѝ разтърсваха цялото ѝ тяло. Притисна я до себе си и се опита да я успокои. Никога не беше виждал толкова дълбоко нещастен човек. София плачеше толкова горчиво, че едва си поемаше дъх. Той изпадна в паника. Не го биваше в тези неща, може би една жена щеше да знае какво да направи. Ала когато се изправи, за да доведе Заза, София го хвана за жилетката и го помоли да остане.
— Има и друго, Дейвид. Моля те, не си отивай. Искам всичко да узнаеш, всичко… — Преглътна срама си и му разказа за изневярата на Санти, за Сантигито, премълча само, че със Санти са първи братовчеди.
— Отказах се от бебето си — прошепна тя отчаяно и впери поглед в него. Той я погледна в очите, видя и почувства болката ѝ. Искаше да ѝ каже, че ще я дари с толкова деца, колкото тя пожелае. Че ще я обича така силно, за да компенсира обичта, която са ѝ отказали близките ѝ. Но не знаеше как да ѝ го каже. Прегърна я и се умълчаха. В този момент Дейвид почувства, че я обича повече, отколкото си беше представял, че може да обича някого. Когато беше с нея, осъзнаваше колко самотен е бил. Знаеше, че ако тя е с него, ще бъде щастлива.
Странно, но София се почувства по-добре, след като изповяда тайната си, макар и да му разказа само половината от историята. Вдигна глава и внезапно го видя с други очи. Когато устните им се сляха, нито той, нито тя се изненадаха. През тези няколко минути София изпита към него доверие, каквото беше изпитвала само към Санти. В прегръдките на Дейвид забрави целия свят, останаха само Лоузли и убежището, което си беше изградила тук.
Двайсет и седма глава
Когато Дейвид и София се върнаха в гостната, всички се престориха, че нищо не се е случило. София си помисли колко британско е това поведение. В родината ѝ всички щяха да се струпат около тях и да ги обсипят с въпроси. Гонзало и Еди очевидно бяха предупредени от Заза да не наливат масло в огъня, затова само ѝ се усмихваха и я разпитваха за конете.
Заза запали цигара, облегна се на канапето, присви очи и огледа подозрително Дейвид и София. „Дейвид само дето не подскача и колко много се старае да го прикрие“ — помисли си и издуха тънка струйка дим. А София беше неузнаваема. Личеше си, че е плакала, но страните ѝ руменееха от вълнение, което тя едва сдържаше. Тук определено ставаше нещо…
В очите на Гонзало София бе неотразима поради две причини — беше красива и в образа ѝ имаше нещо трагично. В Аржентина се носеха слухове за нея. В Буенос Айрес нямаше как да се скрие подобен скандал. Помъчи се да си спомни: не ставаше ли въпрос за любовна връзка с един от братята ѝ, заради което я бяха прокудили в Европа? Нищо чудно, че не искаше да се знае коя е… какъв срам и позор. „И все пак — помисли си, загледан в широката ѝ усмивка и потръпващите ѝ устни — бих ѝ простил всичко, абсолютно всичко!“
— София, искаш ли да пояздим? — попита я на испански.
Тя се усмихна колебливо и стрелна с поглед Дейвид, който повдигна вежда. След като беше споделила чувствата си, не искаше да се разделя с него дори за минута.
— Гонзало иска да отидем на езда — каза тя с надеждата, че друг ще предложи нещо по-интересно. Но никой не се обади.
Дейвид ги проследи с поглед, когато излизаха, и го жегна ревност. Макар и да знаеше, че София прие неохотно, мисълта, че ще язди с мъж от родината ѝ, беше непоносима. Млад, красив мъж, който говореше нейния език, разбираше нейната култура. Без нея в стаята сякаш стана по-студено.