— Какъв гений си, скъпи — отбеляза Заза, наблюдавайки го изпод око.
— Защо да съм гений? — попита той, като се стараеше да говори шеговито.
— Задето покани Гонзало.
— И защо това да е гениално?
— Защото Гонзало и София са възхитителна двойка! — засмя се тя, стисна кехлибареното цигаре между червените си устни и впи поглед в него. Той се постара да изглежда безразличен.
— Заза, скъпа, през този уикенд Купидон няма да се заиграва. Онзи тип я накара да се разридае и да избяга. Надали е най-романтичният начин да спечелиш сърцето на една жена — намеси се Тони.
— Какво стана? — попита Еди, зарадван, че баща му най-после подхвана темата. Всички впериха очи в Дейвид, който се приведе към камината и се престори, че е зает да разпалва огъня.
— Липсва ѝ домът ѝ, нищо повече — отговори предпазливо.
— О… — въздъхна разочаровано Еди. Тони кимна съчувствено.
— Само това ли? — настоя Заза. — Какво ѝ каза, та върна усмивката ѝ?
— Не съм я върнал аз, тя си я върна. Като се съвзе от шока, ми разказа за дома си и се почувства по-добре — промърмори Дейвид и потрепна. Заза веднага щеше да забележи опашатата лъжа.
— Разбирам. Е, с Гонзало ще се опознаят малко по-добре, без ние, по-възрастните, да ги държим под око. Ех, младост, младост, кога отлетя! — добави с въздишка тя.
Дейвид помръкна. Беше с над двайсет години по-възрастен от София. Какво си въобразяваше? Заза имаше право, Гонзало подхождаше на София повече, отколкото той. Може би тя ще го осъзнае. От месеци не беше виждала мъж на нейните години. „Ще говори за дома си и ще осъзнае, че в Аржентина ѝ е мястото“ — унило си помисли той. Още усещаше устните ѝ върху своите. Още усещаше вкуса им. Не беше ли се възползвал от нея в момент на слабост? Не биваше да се поддава на емоциите и да я целуне, трябваше да се сдържи.
Побърза да смени темата, като се мъчеше да говори нормално, но гърлото му се беше стегнало и в думите му липсваше обичайната живост. Заза забеляза болката в очите му и разбра, че е стигнала твърде далеч. Открай време го харесваше; въпреки че беше щастлива с Тони, в сърцето си пазеше местенце и за Дейвид. У нея се обади ревността и тя се намрази заради слабостта си. Опита се да го разведри със забавни истории, обаче не успя да прогони угриженото му изражение. Нетърпеливо погледна часовника на полицата над камината и ѝ се прииска София да се върне по-скоро и да го успокои.
Гонзало беше изкусен ездач. София го гледаше как стои на седлото с онова типично аржентинско перчене, с онази омразна надменност, и изпита смут. Говореха на испански, след малко и тя започна да жестикулира като всички латиноамериканци. Изведнъж се почувства освободена от принудата да крие истинската си същност. Почувства се отново аржентинка и от звученето на гласа ѝ, от усещането на думите, докато ги изричаше, ѝ се зави свят от щастие. Гонзало беше забавен. Разказваше ѝ истории, които я разсмиваха. Не я разпитваше за семейството ѝ и тя не каза нито дума за близките си. Изглежда, ѝ стигаше да го слуша.
— Разкажи ми още нещо, Гонзало — примоли му се; попиваше думите му с възторга на човек, който е бил дълго време глух и внезапно е започнал отново да чува.
Като изкачиха хълмовете, се впуснаха в галоп, смееха се и се наслаждаваха на вятъра в косите си и на устрема на конете. Яздиха дълго, докато не се вдигна гъста мъгла, появила се като че ли от нищото.
— Колко е часът? — попита София и внезапно усети вълчи глад.
— Дванайсет и половина. Хей, ще се ориентираш ли в тази мъгла?
— Разбира се — успокои го тя, макар че не беше толкова сигурна. Огледа се, но всички посоки ѝ се струваха еднакви. — Следвай ме — добави с увереност, каквато всъщност не изпитваше.
Яздеха един до друг през ширналата се белота, следвайки оредяващата замръзнала трева. Гонзало не изглеждаше разтревожен. И конете бяха спокойни и пръхтяха доволно. София беше премръзнала и копнееше за топлината на огъня в камината в Лоузли. И за Дейвид. Изведнъж се озоваха край сивеещите развалини на старинен замък.
— Това познато ли ти е? — попита Гонзало, взирайки се в красивото ѝ лице, помрачено от безпокойството.
Тя поклати глава:
— Признавам, че никога не съм виждала тези развалини. Нямам представа къде се намираме.
— Значи се загубихме — отбеляза той спокойно и се усмихна широко. — Да останем тук, докато се вдигне мъглата.
Тя кимна и двамата слязоха от конете. Отведоха ги на сушина и завързаха поводите за един голям камък.
— Хайде да си потърсим сухо местенце и за нас — каза той, хвана ръката на София и закрачи сред отломките. Вървеше бързо и всъщност я теглеше след себе си по хлъзгавите камънаци. Тя едва успяваше да го следва, спъна се и падна. Не мислеше, че е кой знае какво, докато не се опита да се изправи. Прониза я болка в глезена, тя изохка и се строполи на земята. Гонзало се наведе над нея: