— Къде те боли?
— Глезенът. Дано не съм го счупила…
— По-скоро е изкълчен. Можеш ли да си движиш крака?
Тя се опита и изпъшка:
— Много ме боли.
— Все пак го движиш. Спокойно, ще те нося.
— Ако видя как си кривиш лицето, докато ме носиш, ще те убия — шеговито подхвърли София.
— Няма, обещавам. — Той я пренесе в една от полуразрушените кули. Остави я на влажната трева, съблече връхната си дреха и я постла до нея.
— Сега седни тук, на сухо. — Помогна ѝ да се премести.
— Сякаш вече не съм вир-вода — засмя се София. — Благодаря все пак.
— Ако свалим ботуша ти, няма да можем да го обуем пак — предупреди я той.
— Няма значение, болката е нетърпима. Ако глезенът се подуе, никога няма да можем да събуем проклетия ботуш. Предпочитам да яздя боса, отколкото да ме боли.
Той внимателно задърпа ботуша; София се потеше от болката, лицето ѝ се изкриви и пламна.
— Готово — победоносно обяви Гонзало и сложи стъпалото ѝ на скута си. Събу внимателно чорапа и неволно се възхити от нежната ѝ розова кожа. София дишаше на пресекулки и бършеше сълзите си с ръкава на палтото. — Доста е подут, обаче няма да умреш. — Той прокара топлата си длан по крака ѝ.
— Така е по-добре — изпъшка тя и облегна глава на каменната стена. — Малко по-надолу… да, там… ох… — бърбореше, докато той нежно масажираше свода на ходилото. — Жалко, пропуснахме обяда — добави печално.
Дейвид се взря в мъглата навън, после в часовника на полицата.
— Сигурно чакат да се вдигне мъглата — каза Тони. — Аз не бих се тревожил. София е в сигурни ръце. Гонзало е силен като бик.
„Тъкмо това ме притеснява“ — помисли си мрачно Дейвид.
— Гладен съм — измрънка Еди. — Трябва ли да ги чакаме?
— Предполагам, не — отговори Дейвид.
— Глупаво е да оставим храната да изстине — обади се Заза. — Сигурна съм, че скоро ще се върнат. София познава добре околността — добави тя.
— Не чак толкова добре — въздъхна Дейвид. — Надали ще се ориентира в тази проклета мъгла. Като че ли никога няма да се вдигне…
— О, не се бой. Тук мъглите бързо се вдигат — успокои го Заза.
— Скъпа, какво знаеш ти за мъглите? — подразни я Тони.
— Просто съм оптимистка. Дейвид се тревожи, не виждаш ли?
— Дали да не отида да ги потърся? — смотолеви Дейвид.
— И как, по дяволите, ще стане? Дори не знаеш накъде са тръгнали — отбеляза Тони. — Ако не се върнат, докато се стъмни, ще те придружа.
— Ти не можеш да яздиш, скъпи — каза Заза и нервно запали поредната цигара.
— Ще взема джипа.
— Да затънете в калта ли искаш? — добави Еди, а баща му само сви рамене.
— Тони има право. Да обядваме. Като започне да се стъмва, всички ще тръгнем да ги търсим.
Дейвид се поуспокои, след като вече имаха план. Опита се да не мисли как двамата са сгушени един в друг, за да се топлят. Беше ядосан и нещастен. Познаваше околността по-добре от всеки друг… щеше да ги намери. Надяваше се, че София е добре. „Умела ездачка е, но и умелите падат, а глупавото момиче никога не си слага шапка — мислеше отчаяно той. — Това тук не са проклетите пампаси.“ Надяваше се, че София язди Сафари — беше кротък и нямаше да я хвърли на земята. За другите коне не беше толкова сигурен. Измъчван от неспокойните си мисли, той поведе гостите към трапезарията.
Докато разговаряше с Гонзало и той масажираше глезена ѝ, София мислено се пренесе в пампасите.
— Ще ти обуя чорапа. Не бива кракът ти да измръзне — промърмори той.
— Справяш се чудесно, докторе.
— Докторът си знае работата, сеньорита.
— Внимателно — предупреди го тя, когато той се помъчи да ѝ обуе чорапа.
— Как е?
— По-добре — отговори София; беше изненадана, че не я боли, колкото очакваше. — Имаш ръце на лечител.
— Не само доктор, ами и лечител, ласкаеш ме — подсмихна се той. — Други оплаквания, сеньорита?
— Нямам, благодаря, докторе.
— Ами тревожното ти сърце?
— Тревожното ми сърце ли?
— Да, твоето тревожно сърце — повтори той сериозно, обгърна с длани лицето ѝ и допря устни до нейните. Не биваше да му разрешава да я целуне, но неговият глас, говорът му с неподражаем аржентински акцент, ездата, мирисът на коне, стелещата се мъгла, която ги бе скрила от света… за миг тя се поддаде на изкушението и му отвърна. Беше хубаво, ала не бе редно… Отдръпна се рязко и видя, че мъглата се вдига.