— Виж, прояснява се — прошепна обнадеждено.
— Иска ми се да останем тук — промълви той.
— Да, но дрехите ми са мокри и кракът ме боли. Моля те, заведи ме вкъщи.
— Добре — въздъхна Гонзало. — Не бях забелязал колко съм мокър и премръзнал.
Изведнъж София изпита копнеж по Дейвид. „Сигурно ужасно се е разтревожил“ — помисли си.
Гонзало я взе на ръце, занесе я до конете и ѝ помогна да яхне Сафари.
Яздиха дълго, без да знаят дали са улучили вярната посока. София отново се обърка, но не се отказа: отпусна юздите на Сафари с надеждата, че конят знае пътя. Когато той ги отведе до къщата, тя се запита защо тази идея не ѝ е хрумнала още в началото.
— Повече не мога да чакам, отивам да ги търся. — Дейвид се отдръпна от прозореца. — Вече се стъмва, а тях още ги няма. Случило се е нещо и навярно им е необходима помощ — добави.
— Ще те следвам с джипа — предложи Тони.
Еди и майка му се спогледаха, но не се осмелиха да продумат. По време на обяда всички се чувстваха неловко. Дейвид беше в ужасно настроение и явно не можеше да се съсредоточи в разговора. Постоянно поглеждаше през прозореца, взираше се в мъглата, като че ли София и Гонзало щяха изневиделица да изникнат от нея като във филмите. Тони и Еди нищо не забелязваха. „Мъжете понякога са толкова нечувствителни“ — ядосано си помисли Заза.
Дейвид изтича по коридора, облече си палтото, обу ботуши и тъкмо когато отвори вратата, видя Гонзало да изплува от мъглата, носещ на ръце треперещата и мокра София.
— Какво стана? Защо се забавихте толкова? — сопна им се, невъзможно му беше да скрие гнева си.
— Дълга история, ще ти я разкажем после. Първо да настаним София в стаята ѝ — отговори Гонзало, пренебрегвайки предложението на Дейвид той да я носи.
— Изкълчих си глезена — промълви София, като минаха покрай него.
— Боже мой, какво се е случило? — възкликна Заза. Двамата ездачи като че ли се бяха търкаляли в калта.
— Къде е твоята стая? — попита Гонзало, докато се качваше по стълбището.
— Ето там — посочи му тя, оглеждайки се за Дейвид, но той не ги беше последвал.
Гонзало влезе в стаята и сложи внимателно София на леглото:
— Някой трябва да ти помогне да съблечеш мокрите дрехи. Ще напълня ваната.
— Не се притеснявай и сама ще се справя.
— Ще изпълняваш нарежданията на доктора.
— Моля те, не е необходимо, честна дума.
— Благодаря, Гонзало — чу се мъжки глас откъм вратата. — Прояви се като герой, но дори героите трябва да си починат. Аз ще се погрижа за София.
— Дейвид! — прошепна с облекчение тя.
Гонзало сви рамене и ѝ се усмихна, за да ѝ покаже, че се подчинява, но неохотно.
— Какво беше това изпълнение, да му се не види? — сопна се Дейвид и отиде в банята да напълни ваната.
София чу шуртенето на водата и изведнъж се почувства изтощена.
— Загубихме се в мъглата, приютихме се в един порутен замък…
— Как стигнахте чак дотам? — прекъсна я той.
— Дейвид, нямам вина.
— Не видя ли, че се вдига мъгла, или беше твърде заета с новия си приятел?
— Не аз предложих да отидем на езда. Защо не ни спря?
— Съблечи си мокрите дрехи, преди да умреш от студ. Ваната е готова — каза той и понечи да излезе. София почувства, че я ревнува, и се поусмихна:
— Няма да се справя сама — промълви.
Дейвид се обърна и тя си помисли, че когато е ядосан, изглежда още по-привлекателен; прииска ѝ се с целувки да прогони гнева му.
— Ще повикам Заза — отвърна той студено.
— Не искам Заза, нито Гонзало. Искам теб — изрече тя бавно и го погледна в очите, които издаваха колко е наскърбен.
— Нямаше те с часове. Не бях на себе си! — избухна Дейвид. — Какво трябваше да си помисля?
— Надали имаш добро мнение за мен, ако мислиш, че се прехвърлям от един мъж на друг. Нямаш ли ми доверие?
— Извинявай…
— Реагираш така, защото Гонзало е аржентинец, нали?
— И красив, и млад. А пък аз съм с двайсет години по-възрастен от теб — печално отбеляза той.
— Е, и?
— Стар съм.
— И аз те обичам. За мен възрастта ти няма значение — прошепна София и започна да се съблича.
— Ще ти помогна. — Дейвид пристъпи към нея. Коленичи, обгърна с длани лицето ѝ и я целуна. Устните му бяха така нежни и топли, че ѝ се прииска да се сгуши до него, но той я побутна назад. — Като мокро куче си! — засмя се и погледна мокрото петно на ризата си.