София не започна да го разпитва. Струваше ѝ се неуместно, а и Дейвид не я притесняваше с въпроси за нейното минало. Сега обаче беше сама в къщата и чувстваше присъствието на Ариела във всяка вещ. Нямаше рамкирани фотографии, както би се очаквало, но пък и разводът е бил неприятен. В края на краищата тя го беше напуснала, а не той нея.
Спонтанно заотваря чекмеджетата и потърси между документите и бележниците на Дейвид снимки от неговото минало. Не вярваше, че той ще има нещо против, и сигурно щеше да ѝ ги покаже, ако беше тук. Само дето не искаше да го разпитва и да изглежда твърде заинтересувана, все едно го ревнува. Най-после на дъното на шкафа в неговия кабинет видя нещо, което ѝ заприлича на фотоалбум. Извади го и го отвори, за да е сигурна, че е намерила, каквото търсеше. Видя усмихнатия Дейвид, небрежно прегърнал през раменете красива блондинка, затвори албума и го занесе в дневната. Сгуши се на дивана и започна да разглежда снимките от самото начало. Двете кучета Сам и Куид лежаха пред камината и тупаха доволно с опашки. Първите снимки на Дейвид и Ариела бяха от Оксфорд на пикник сред природата. София си помисли, че Ариела е много красива, и усети лека ревност. Косата ѝ беше разпусната и беше почти бяла, кожата — бледорозова, лицето ѝ — издължено и слабо. Носеше дебело палто. Черната спирала на миглите подчертаваше зелените ѝ котешки очи. Тънките ѝ устни бяха разтегнати в иронична усмивка. „На всички снимки изпъква, но само заради бялата си коса“ — помисли си София, твърдо решена да не унива заради нейната харизма и красота. Обърна на другата страница и се усмихна, като видя снимка на Дейвид като млад. Бил е кльощав, преди годините и успехът да го позакръглят. Буйната коса падаше на челото му и блестеше на слънцето.
Тя потърси албуми със снимки от сватбата им и от годините след това, но не намери нито един. Беше доволна, че е забутан в шкафа, което според нея означаваше, че Дейвид никога не го разглежда.
Когато след два дена Дейвид се върна, тя изтича да го посрещне заедно с кучетата, които се хвърлиха към него и оставиха по панталона му кални следи от лапи. София го обсипа с целувки, докато накрая той остави сака в антрето и я отнесе на ръце в спалнята.
Докато украсяваше къщата за Коледа, София забрави Ариела. Дейвид обикновено прекарваше празника със семейството си, но реши, че няма да е честно да я срещне с толкова много непознати накуп, затова измисли компромисно решение.
— Ще заминем за Коледа в Париж — съобщи той на закуска.
София учудено повдигна вежда:
— Париж ли? Не е типично за теб. Какво ти става?
— Искам да съм сам с теб на красиво място. Знам един малък хотел до Сена — отвърна той нехайно.
— Колко хубаво! Никога не съм била в Париж.
— Тогава ще ти бъда екскурзовод. Ще обиколим магазините на „Шанз-Елизе“… Нали няма да прекараш живота си с джинси и тениска? — добави и допи кафето си.
София се влюби в Париж. Дейвид пътуваше със стил. Летяха с първа класа, на летището ги взе черна лимузина, която ги закара до техния дискретен хотел на самия бряг на Сена.
Както ѝ обеща, той я заведе да пазарува. Като го гледаше, тя си помисли, че дори със старото кашмирено палто и с филцовата шапка той е изискан и красив. Влизаше във всеки магазин заедно с нея, сядаше и казваше мнението си, докато тя пробваше дрехи.
— Необходимо ти е палто — казваше — но онова е твърде късо. — После добавяше: — Трябва ти вечерна рокля… тази ти стои чудесно.
Стигна дотам, че я заведе в магазин за бельо и настоя да си избере дантелено и копринено бельо, с което да замести памучното. — Красива жена като теб трябва да бъде обгърната с красиви неща.
Не ѝ разреши да носи пликовете с покупките. Във всеки магазин поръчваше да ги занесат в хотела.
— Дейвид, сигурно похарчи цяло състояние — каза тя, докато обядваха. — Наистина не го заслужавам.
— Заслужаваш всичко, че дори и повече. Едва сега започваме — отговори ѝ — очевидно му доставяше удоволствие да я глези.
Когато се върнаха в хотела, завариха всички покупки в дневната. Дейвид я остави да ги разопакова и слезе във фоайето да „се поогледа“.
София отстраняваше фината хартия от всяка дреха, подреждаше покупките на дивана, после по столовете, докато стаята не заприлича на бутик. След това пусна радиото и под звуците на чувствена френска мелодия се отпусна в пълната с пяна вана. Беше истинско блаженство. Толкова бе щастлива, че от месеци не беше мислила за Сантигито или за родния дом, и нямаше намерение отново да се подложи на този душевен тормоз. В този момент миналото престана да я преследва и вече можеше да се радва на своето настояще, без да се терзае.