Когато Дейвид се върна, тя го чакаше на вратата, облечена с новата червена рокля с дълбоко деколте, дълга почти до земята и с кокетна цепка отстрани. Изглеждаше по-висока заради обувките с токчета, къдравата ѝ коса беше разпусната и блестеше под светлината. Дейвид явно беше зашеметен и тя се почувства на седмото небе. След вечерята в малък, изискан ресторант близо до „Плас де Вож“ Дейвид я хвана за ръка и я поведе навън, в мразовитата нощ.
— Бъдни вечер е, нали знаеш? — промълви, докато бавно прекосяваха площада.
— Да. Не съм празнувала истински Коледа, откакто пристигнах в Англия — отвърна тя без самосъжаление.
— Ето, празнуваш с мен. Няма по-вълшебна Бъдни вечер.
Бавно заобиколиха замръзналия каменен фонтан и се загледаха в скулптурната композиция, представляваща диви гъски с разперени крила.
— Като че ли някой е плеснал с ръце и ги е подплашил — възкликна тя възхитено. — Не е ли прекрасно?
— София… — промълви Дейвид.
— Изглеждат толкова уязвими.
— София! — повтори той.
— Да? — отговори тя, без да откъсва очи от скулптурата.
— Погледни ме.
Тонът му я сепна и тя се обърна към него.
— Какво има? — попита, но по изражението му не личеше да е нещо лошо. Той хвана ръцете ѝ.
— Ще се омъжиш ли за мен?
— Да се омъжа ли? — повтори смаяно София. За част от секундата зърна измъченото лице на Санти и чу гласа му, сякаш понесен от вятъра: „Да избягаме далеч оттук и да се оженим. Ще се омъжиш ли за мен?“. След миг обаче гласът заглъхна и тя видя пред себе си Дейвид, който я гледаше с боязън. Почувства, че се просълзява — не беше сигурна щастлива ли е или тъжна.
— Да, ще се омъжа за теб — прошепна. Дейвид облекчено въздъхна и широко се усмихна. Извади от джоба си малка кутийка и я сложи в дланта ѝ. София я отвори — вътре имаше голям пръстен с рубин.
— Червеният цвят е любимият ми! — ахна.
— Знам…
— О, Дейвид, прекрасен е. Не знам какво да кажа.
— Не казвай нищо. Сложи го.
Тя му подаде пръстена, за да не го изпусне, и непохватно започна да издърпва ръкавицата си. Дейвид нахлузи пръстена, после целуна ръката ѝ.
— Аз съм най-щастливият мъж на света, София, ти ми дари най-голямото щастие — промълви. Сините му очи блестяха от едва сдържаното вълнение.
— А ти събра парченцата от разбитото ми сърце, Дейвид. Мислех, че никога повече няма да обичам. Но те обичам. Много те обичам.
Двайсет и девета глава
„Санта Каталина“, 1979 г.
В началото на 1979-та Санти най-сетне позволи да бъде обичан. През същата година Фернандо най-сетне плати за грешките си.
Чикита никога нямаше да забрави деня, когато се върнаха в „Санта Каталина“ и завариха вратата разбита. Не беше виждала такъв погром. Огледа съсипаните мебели, изпочупените огледала, съдраните пердета. Някой беше уринирал върху леглото ѝ. Къщата миришеше на непознати. Вонеше на заплаха. Завариха Енкарнасион, изпаднала в шок, отчаяно да кърши ръце и да ридае на терасата.
— Не знам как са влезли. Никого не видях. Кой го е направил? — стенеше тя.
Когато Мигел и Чикита научиха, че Фернандо е арестуван, осъзнаха, че става въпрос за нещо много по-сериозно от разрушенията в дома им.
Карлос Риверас, приятел на Фернандо, им се обади от телефонна кабина и ги информира, че синът им е бил арестуван заради връзката си с партизаните. Не знаеше къде е отведен и кога ще бъде освободен. Искаше да добави „ако изобщо го освободят“, но се въздържа. Родителите на Фернандо очевидно нямаха представа за неговите нощни „занимания“. Надяваше се той да издържи и да не издаде своите приятели.
Мигел се отпусна на едно кресло и дълго не помръдна, сякаш се беше превърнал в мраморна скулптура. Чикита се разрида и през сълзи заобяснява, че не е знаела за връзката на Фернандо със съзаклятниците:
— Не познавам сина си! Не го познавам…
Не им оставаше друго, освен да чакат. И щяха да продължат да го търсят, да се опитват да разберат къде се намира.
Цялото семейство Соланас чакаше. Непрогледна мъгла надвисна над дома на Чикита; тя се опасяваше, че тази мъгла никога няма да се разсее. Докато се опитваше да ликвидира последствията от погрома, все си повтаряше, че семейството на съпруга ѝ е влиятелно. Никой нямаше да дръзне да причини нещо лошо на човек от фамилията Соланас. Фернандо щеше да се върне невредим. Вероятно беше станала ужасна грешка. После, разсъждавайки по-трезво, съжали, че не са попречили на сина си да се забърка с тези безотговорни младежи. Всъщност Мигел май го беше предупредил за опасностите… И все пак е трябвало да са по-бдителни. Като майка тя трябваше да прояви по-голяма бдителност… Да, тя беше виновна за бедите, сполетели сина ѝ.