Фернандо, злочест и отчаян, седеше на пода в душната килия. Мъжделивата светлина, която се процеждаше през прозорчето, падаше върху бетонните стени. Нямаше мебели. Нямаше на какво да легне. Бяха го смазали от бой. Навярно имаше няколко счупени ребра, може би и един пръст — беше ужасно подут. Болеше го навсякъде. Бяха го отвлекли от улицата. До тротоара спря някаква черна кола, от нея слязоха двама костюмирани мъже, сграбчиха го и го хвърлиха на задната седалка. Всичко стана за по-малко от двайсет секунди. Никой не забеляза какво се случва. Притиснаха пистолет до ребрата му, вързаха му очите и го отведоха в жилищна сграда извън града. Кога се беше случило? Преди два или три дни? Не можеше да си спомни. Имена, искаха имена. Казаха, че и без него ще минат. Не им бил необходим. Имало куп хора, които щели да си кажат и майчиното мляко. Повярва им. Беше чул писъците, които огласяха сградата. Можеха да го убият и на никого нямаше да му пука. Казаха, че приятелите му са го предали, че не бива да рискува живота си, за да ги предпази. Фернандо отказа да говори и го биха, докато изпадна в безсъзнание. Когато се свести, нямаше представа колко време е лежал. Беше дезориентиран и изплашен. Страхът сякаш беше полепнал по стените на отвратителната килия и бе почти осезаем. Фернандо с копнеж си помисли колко би искал да си е у дома, в „Санта Каталина“. Защо се беше забъркал с тези хора? Той не милееше за своята родина, само се преструваше. Защо не послуша съветите на баща си, а все се перчеше и се самоизтъкваше? Беше толкова самодоволен. Като се присъедини към партизанското движение, се почувства важен и силен; то му даде цел и самоуважение. Посещаваше тайните събрания в сутерена на къщата на Карлос Ривера. Участваше в демонстрации и раздаваше позиви. Вярваше в демокрацията, но не си струваше заради нея човек да си рискува живота. Никога не беше се чувствал толкова отчаян; като че ли изтръгваха вътрешностите му. „Ако ще ме убиват — помисли си той — нека е бързо и безболезнено. Моля те, Господи, нека да е бързо!“
Чу стъпки по коридора и го обзе паника. Искаше да изкрещи, но от пресъхналото му гърло не излезе нито звук. Вратата се отвори, влезе някакъв мъж. Фернандо закри с длани лицето си, заслепен от светлината, която нахлу отвън.
— Стани! — заповяда мъжът.
Фернандо се изправи, олюлявайки се. Онзи се приближи до него и му подаде кафяв плик:
— Тук има нов паспорт и достатъчно пари да се прехвърлиш в Уругвай. Отвън те чака кола. Като пристигнеш в Уругвай, не искам повече да те виждам и да те чувам… разбра ли? Ако се върнеш, ще те убият.
Фернандо изумено се втренчи в него.
— Кой си ти? Защо ми помагаш?
— Няма значение. Не го правя заради теб — отвърна лаконично непознатият и го съпроводи навън.
Едва когато Фернандо се озова в безопасност отвъд границата, си спомни къде беше виждал този човек. Беше Факундо Ернандес.
Чикита се разплака, щом чу гласа на сина си. Мигел взе слушалката от ръката ѝ и изслуша разказа на Фернандо.
— Не мога да се върна, татко, не и преди да се смени правителството.
Родителите му бяха съсипани, че той няма да се прибере у дома, но и благодарни, че е жив.
Минаха месеци, преди Чикита да престане да сънува кошмари. Ала преживяното от Фернандо в онази малка, душна килия щеше да го преследва години наред и да не му дава покой.
Два месеца след заминаването на Фернандо Санти се запозна с Клаудия Калисе. Родителите му го помолиха да ги представлява на благотворителна вечеря в Буенос Айрес. Чикита нямаше сили да се появи пред обществото, след като синът ѝ съвсем наскоро се беше изтръгнал от „лапите на смъртта“. И така, Санти седеше на масата, потискаше прозевките си и разговаряше любезно с натруфената дама до себе си. От време на време кимаше, за да създава впечатлението, че слуша внимателно. По едно време зърна в другия край на салона млада жена, която очевидно се преструваше като него. Тя съчувствено му се усмихна, като че ли бяха съучастници, и се обърна към съседа си, кимайки вежливо.
След вечерята Санти изчака мъжът до нея да стане и чак тогава прекоси салона. Младата жена го покани да седне до нея и се представи, после му прошепна, че е наблюдавала как лицето му пребледнява от скука.