— И на мен ми беше ужасно досадно — добави. — Човекът, който седеше до мен, беше индустриалец. Нямахме общи теми за разговор, пък и той нито веднъж не показа, че се интересува от мен.
Санти заяви, че ще му е безкрайно интересно да научи повече за нея. През следващите седмици Чикита забеляза, че Санти е започнал отново да се усмихва. Като всяка майка изпитваше известно собственическо чувство към него и не хареса изисканата, безинтересна Клаудия Калисе, която започна често да гостува в „Санта Каталина“. Тревожеше се за София, макар че нямаше никакви новини от нея, откакто тя замина. Клаудия беше изискана, гримираше се умело, обувките ѝ винаги бяха лъснати до блясък. Чикита се питаше как тази млада жена успява винаги да е толкова елегантна. Всъщност мнението ѝ нямаше значение, но беше благодарна за едно: тази Клаудия Калисе беше помогнала на Санти да се почувства щастлив. Чувство, което не беше изпитвал много отдавна.
Тя много страдаше за София, която ѝ беше като родна дъщеря, и не можеше да се примири с отсъствието ѝ. Понякога тайно плачеше за нея, тревожеше се и се надяваше да не я е сполетяло нещо лошо, иначе би трябвало да изпрати поне едно писмо. Самата тя искаше да ѝ пише, за да ѝ покаже колко я обича, обаче Анна отказа да ѝ даде адреса. И така, оставаше ѝ само да чака и да се надява.
На 2-ри февруари 1983-та Санти се ожени за Клаудия Калисе в малката църква „Света Богородица от Асунсион“. Сватбеното тържество се състоя в ранчото. Докато Санти гледаше как булката върви под ръка с баща ѝ по пътеката към олтара, неволно си представи, че това е София, и сърцето му се сви от копнеж. Ала когато Клаудия застана до него и му се усмихна окуражаващо, той почувства обич към тази жена, която му бе показала, че е възможно да се влюбиш повече от веднъж.
Трийсета глава
— Мария, каква беше София? — попита Клаудия една лятна сутрин. Със Санти бяха женени от около година, но тя не се осмели да попита когото и да е за София, а по някаква причина никой не я споменаваше. Санти ѝ беше разказал за връзката си нея. Беше ѝ казал, че я е обичал, че не е било мръсна сексуална забежка. Не беше скрил нищо от нея, но женското любопитство за бившите любовници на съпруга е безгранично и желанието на Клаудия за повече подробности още не беше задоволено.
— Каква е тя — поправи я Мария. — Не е мъртва. Може да се върне — добави с надежда.
— Просто съм любопитна, нали разбираш? — промърмори Клаудия, надявайки се на проява на женска солидарност.
— Ами, тя е дребничка, обаче създава впечатлението, че е много по-висока на ръст — подхвана Мария, остави купчинката снимки и се загледа в потъналата в лятна мараня равнина.
Клаудия не се интересуваше от външността на София. Беше разгледала достатъчно албуми и рамкирани фотографии, пръснати из цялата къща на Пако и Анна. Интересуваше я най-вече нейната индивидуалност. Какво у нея беше пленило Санти? Защото въпреки неговите усилия беше убедена, че той продължава да мисли за предишната си голяма любов. Все пак остави Мария да говори; не искаше да пропусне тази възможност. Не знаеше обаче, че Мария изгаря от желание да говори за София. Мъчно ѝ беше, задето съдбата ги беше разделила. Едновремешното страдание се беше превърнало в тъпа болка, пораждана от асоциации, напомнящи ѝ за София, но изминалите години не бяха заличили напълно връзката помежду им, възникнала още от детството им. Хората от фамилията не желаеха да говорят за София и ако все пак някой споменеше нещо, го казваше почти шепнешком, като че ли тя беше покойница. Само Соледад беше склонна да изслушва спомените на Мария, макар че като станеше дума за София, тя избухваше — разбира се, не се сърдеше на София, а на родителите ѝ, които ѝ бяха попречили да се върне. А ето че сега Клаудия беше проявила интерес и Мария се зарадва на възможността да говори за прокудената си братовчедка и приятелка.
— Всички говореха за нея — заяви гордо, като че ли споделяше нещо за родната си дъщеря. — Питаха се какво ли ще е следващото, което ще ѝ хрумне. Дали майка ѝ я обвинява несправедливо, или София наистина създава неприятности. Има ли си гадже. Беше толкова красива, че мъжете ѝ се лепяха като мухи на мед. Роберто Лобито можеше да има всяка, но не можа да покори София. Тя се възползва от него, после го захвърли. Дотогава никоя не го беше зарязвала. Така му се падаше. Беше ужасно самодоволен. — Тя се разсмя и продължи, като че ли говореше сама на себе си. — Нищо не я плашеше. В това отношение беше почти като момче. Нямаше момичешки фобии като мен. Харесваше паяци и буболечки, жаби, даже крастави, и хлебарки, и играеше поло по-добре от някои момчета. Постоянно се спречкваше с Аугустин по този повод. С всички се спречкваше. Правеше го, за да ги дразни, но не беше злонамерена. Просто ѝ беше скучно и искаше да стане по-забавно. Влудяваше всички; знаеше точно какво ще ги вбеси, познаваше слабите им места. В „Санта Каталина“ беше много по-интересно, докато тя живееше тук. Сега е… скучно. Не ме разбирай погрешно — няма по-хубаво място на света от „Санта Каталина“, но… живецът го няма. Обаче София ще се върне, и то само за да не позволи да я забравят. Ще е тъкмо в неин стил. Харесваше ѝ да е център на вниманието и винаги го постигаше по един и друг начин — някои я обичаха, други я мразеха, ала за нея най-важното беше да я забелязват.