— Боже мой, на какво приличаш? — ужасено възкликна Едуардо, когато жена му се появи на вечеря, изглеждаща като продавачка в магазин за козметика.
— Клаудия ме учи да се гримирам — смутено промърмори тя и примигна, при което миглите ѝ, обилно наплескани с туш, едва не се слепиха.
— Чудех се защо вие двете сте се заключили. — Той си свали очилата и ги избърса с ризата си. В този момент се появи Клаудия, облечена с дълга черна рокля с тънки, сребристи презрамки.
— Любов моя, изглеждаш прекрасно — каза Санти и стана да целуне жена си. Не беше я виждал почти цял ден.
— Бъди така добър да свалиш работния панталон и да се преоблечеш за вечеря — изсъска тя. — Смърдиш на коне.
— Мама няма да възрази. Ако досега не е свикнала с маниерите ми, никога няма да свикне. — Той пак седна на креслото. Клаудия се намести до него, въпреки че нямаше място за двама. Санти прокара длан по косата ѝ, с което предизвика нов гневен изблик:
— Защо не си измиеш ръцете, преди да ме докоснеш? Току-що съм се къпала.
Той широко се усмихна, придърпа я на коленете си и я прегърна.
— Не ти ли харесва потта на един истински мъж?
— Не, не ми харесва — изсмя се тя и го отблъсна. — Моля те, Санти, нямам нищо против ласките ти, само те моля да си измиеш ръцете.
Санти стана неохотно и излезе. След пет минути се върна избръснат и преоблечен. Обърна се към жена си и иронично повдигна вежда:
— Сега одобряваш ли ме?
— Да. — Клаудия му махна да седне до нея на креслото.
Вечеряха на терасата на светлината на ветроупорни фенери. Мигел, Едуардо и Санти обсъждаха политиката, а Чикита, Мария и Клаудия обсъждаха тях. Чикита се радваше на своето ново, по-многобройно семейство. Тайно тъгуваше за Фернандо, заточен в Уругвай, но пък с баща му често пътуваха при него.
Преживяното още не му даваше покой. Беше си пуснал дълга коса; сега поне беше чиста и блестеше като гарваново крило. Живееше далеч от къщи, като бездомно куче. Чикита би искала той да е при нея в „Санта Каталина“, но съзнаваше, че трябва да е доволна, задето е жив. Панчито, който вече бе строен седемнайсетгодишен младеж, прекарваше повечето си време в игра на поло — справяше се блестящо — или в домовете на братовчедите и приятелите си. Обикновено Чикита дори не знаеше къде е и с кого е. Почти не го виждаше.
— Какъв беше Мигел, когато се запознахте? — попита Клаудия.
— Ами, беше висок и… — Чикита се разсмя.
— Космат — намеси се Санти.
— Да, но не колкото е сега.
— Беше ли като стръвен вълк, мамо? Завлече ли те в леговището си?
— О, Санти, понякога говориш нелепости — скастри го тя, но се усмихна и очите ѝ заблестяха.
— Е, татко, така ли беше?
— Всички преследваха майка ти. По случайност аз бях късметлията. — Той намигна на Чикита.
— И двамата сте извадили късмет — отбеляза дипломатично Клаудия.
— В случая не става въпрос за късмет. Принесох дар на омбу.
— На омбу ли? — озадачено попита Клаудия.
Мария погледна брат си: той стисна зъби, извади от джоба си пакет цигари и запали една.
— Не ми казвай, че Санти не те е водил при дървото омбу? — изненада се Чикита. — Когато беше момче, прекарваше цялото си време на върха на това дърво.
— Не, не си ме водил. Какво толкова специално има в това дърво? — попита тя, отправяйки въпроса към Санти, но той не продума, само издуха дима през носа си.
— Там си казвахме желанията. Мислехме, че е вълшебно, но то всъщност не е — каза припряно Мария, за да замаже положението. Почувства как Едуардо я побутна с крак, изразявайки подкрепата си.
— Омбу е много специално дърво — заяви Мигел. — То е част от нашата младост. Като деца играехме там, като големи си определяхме срещите пак там. И без да съм недискретен, ще кажа, че под това дърво целунах за първи път майка ви.
— Наистина ли? — изненада се Мария.
— Наистина. За нас с майка ти това дърво е много специално.
— Санти, ще ме заведеш ли? Стана ми много любопитно — обади се Клаудия.
— Ще те заведа някой път — измънка неохотно Санти. Беше пребледнял като платно, мъждукащите пламъчета на свещите превръщаха лицето му в гротескна маска.
— Скъпи, добре ли си? Ужасно пребледня — притесни се Клаудия.
— Зави ми се свят. От горещината е. Цял ден бях на слънце. — Той загаси цигарата си и стана. — Ти остани и се нахрани — каза на жена си. — Ще се поразходя и ще ми мине.
Настроението на Клаудия се помрачи, но тя придърпа стола си и разстла салфетката на коленете си.
— Както искаш, Санти — отговори сдържано и се загледа след него, докато той изчезна в мрака. Отново чу подигравателния смях на София, ехтящ от тъмната бездна, в която сякаш бяха попаднали.