Сервитьорът се отдалечи и прошепна нещо на шефа, който дойде до нашата маса и каза:
— Съжалявам, сър, но тази маса е заета.
— Добре — каза баща ми. — Намерете ни друга.
— Всички маси са заети — каза шефът.
— Ясно — каза баща ми. — Не желаете да бъдем ваши клиенти. Така ли? Тогава вървете по дяволите. Вада ал’инферно. Тук не е за нас, Чарли.
— Време е за влака — казах аз.
— Съжалявам, сине — каза баща ми. — Ужасно съжалявам.
Той ме прегърна и притисна до себе си.
— Ще те заведа до гарата. Ех, защо нямаше време да отидем до моя клуб!
— Нищо, татко — казах аз.
— Ще ти купя вестник — каза той. — Ще ти купя вестник, да четеш във влака.
Той отиде до вестникарската будка и каза:
— Любезни господине, бъдете така добър да ме ощастливите с един от вашите мръсни, нищо неструващи десетцентови следобедни вестници…
Продавачът му обърна гръб и се загледа в корицата на едно списание.
— Нима е голямо благоволение, любезни господине — продължи баща ми, — да ви помоля да ми продадете един от вашите отвратителни образци на жълтата преса?
— Трябва да вървя, татко — казах аз. — Закъснявам.
— Почакай само секунда, сине — каза той. — Почакай само секунда. Сега ще му дам да се разбере на този приятел.
— Сбогом, татко — извиках аз и заслизах по стълбите към влака. Това беше последният път, когато видях баща си.