Тези стройни, изтеглени кули бяха свързани с опори, достатъчно солидни, за да носят тежестта на цял свят, които се спускаха дъгообразно от тях и изчезваха надолу, сливайки се по всяка вероятност с цилиндричната равнина. Навярно това бе тяхното предназначение, при условие че бяха част от някакви необикновени двигателни системи, за които се предполагаше, че съществуват.
Джими приближи внимателно на около сто метра от централния шип и престана да натиска педалите, като остави „Водното конче“ да измине бавно разстоянието до него. Той провери нивото на радиацията и откри само познатото, много слабо излъчване на Рама. Може би имаше други сили, неуловими за приборите, с които разполагаха хората, но това бе друг неизбежен риск.
— Какво виждаш? — попита неспокойно централната база.
— Само Големия рог. Той е съвършено гладък; по него няма никакви белези, а върхът му е остър като игла. Почти ме е страх да се доближа до него.
Думите му не бяха само шега. Изглеждаше невероятно, че подобно огромно тяло може да завършва с толкова правилен връх. Джими бе виждал колекции от насекоми, нализани на карфици, и нямаше никакво желание подобна съдба да сполети и „Водно конче“.
Натисна педалите, бавно се придвижи напред и спря отново, но след като диаметърът на шипа бе нараснал до няколко метра. След това отвори малък контейнер, извади много внимателно едно кълбо с размери на топка за бейзбол и го запрати към шипа. Зад кълбото се размотаваше едва видимо въже.
Закотвящата граната удари гладката, извита повърхност и не отскочи от нея. Джими подръпна въжето, отначало леко, а после силно. Подобно на рибар, който притегля плячката си, той приближи бавно и предпазливо „Водно конче“ към края на сполучливо наречения Голям рог и след малко докосна повърхността му с протегната ръка.
— Струва ми се, че можете да приемете това за нещо като кацане — докладва той в централната база. — Сякаш пипам стъкло, което е почти напълно гладко и леко затоплено. Закотвящата граната държи чудесно. Сега ще опитам с микрофона… Да видя дали опорната подложка е легнала добре… Включвам… Чувате ли нещо?
Последва дълго мълчание и централната база се обади с възмутен тон:
— По дяволите, нищо друго, освен познатите температурни колебания. Чукни го с нещо метално. Така поне ще разберем дали е плътен.
— Добре. А сега какво?
— Бихме искали да прелетиш по дължината на шипа, да го огледаш през половин километър, като внимаваш за нещо необичайно. Ако след това прецениш, че няма никаква опасност, може да се прехвърлиш на някой от Малките рогове. Разбира се, само при условие, че си напълно сигурен във възможността да се върнеш без всякакви затруднения в района на безтегловност.
— На три километра от оста силата на притегляне е почти колкото на Луната. „Водно конче“ е конструиран за подобни условия. Само трябва да въртя по-здраво.
— Джими, говори капитанът. Аз имам друго мнение. Твоите снимки показват, че малките шипове са съвсем еднакви с големия. Улови ги колкото можеш по-добре с вариационния обектив. Не искам да напускаш района на слабото притегляне, освен ако видиш нещо, което ти се стори много важно. Тогава ще го обсъдим.
— Добре, капитане — каза Джими и в гласа му сякаш имаше следа от облекчение. — Няма да се отдалечавам от Големия рог. Тръгвам отново.
Стори му се, че се спуска в тясна долина посред невъобразимо високи и фино очертани планини. Големият рог се извисяваше на километър над него, а наоколо се възправяха шестте шипа на Малките рогове. Системата от опори и висящи сводове, които заграждаха техните по-високи склонове, приближаваше бързо. Той недоумяваше, дали ще успее да се приземи някъде в този грандиозен строеж. Притеглянето на Големия рог бе вече много силно, за да се довери на противодействието на закотвящата граната.
Приближавайки към Южния полюс, все повече му се струваше, че прилича на врабче, което лети под сводестия покрив на някоя голяма катедрала, макар че и най-високата от тях не достигаше и една стотна част от размерите на това място. Той се питаше дали то не е обект с култово предназначение или нещо подобно, но почти веднага отхвърли тази идея. Никъде в Рама нямаше и следа от произведения на изкуството; всичко бе строго функционално. Навярно рамианите бяха почувствували, че познават и най-скритите тайни на вселената и бяха обърнали гръб на мечтите и копнежите, които чертаят пътя на човечеството.
От тази чужда за философията му мисъл го побиха тръпки. Усети неотложна нужда да се докосне до хората и докладва обстановката на отдалечените си приятели: