— „Водно конче“, повтори — отговори централната база. — Не те разбираме. Предаваш неясно.
— Повтарям. Намирам се близо до основата на шестия Малък рог и се приближавам към него с помощта на закотвящата граната.
— Разбирам те откъслечно. Ти чуваш ли ме?
— Да, отлично. Повтарям, отлично.
— Моля те, почни да броиш.
— Едно, две, три, четири…
— Само отчасти. Премини на радиофар в продължение на петнайсет секунди и после се обади отново.
— Ето, преминавам.
Джими превключи на радиофара, който независимо от неголямата си мощност щеше да сочи винаги мястото, на което се намира в Рама, и започна да брои секундите. Когато премина отново на разговор, той запита жаловито:
— Какво става? Сега чувате ли ме?
Навярно централната база не го чуваше, защото поискаха петнайсетсекундна телевизионна връзка. Чуха го едва след като повтори въпроса си още два пъти.
— Доволни сме, че ни чуваш, Джими. Но от твоята страна става нещо странно. Слушай.
Той чу как предаваха познатия писък на записа от неговия радиофар. Отначало всичко бе нормално, но внезапно се промъкна необикновено изкривяване. Хилядахерцовият сигнал премина в дълбок, пулсиращ звук, който бе толкова нисък, че едва достигаше до прага на доловимостта. Това бе неравномерен, дълбок басов тон, в който се долавяше всяка отделна вибрация. Самата модулация бе с променлива сила; нейният период на засилване и отслабване бе пет секунди.
Джими дори и за миг не бе помислил, че собственият му предавател не е в ред. Причината бе външна, макар че нейният смисъл и характер се оказаха извън възможностите на въображението му.
Положението бе почти същото и в централната база, но там поне имаха някаква теория.
— Струва ни се, че се намираш в много интензивно поле, навярно магнитно, чиято честота е около десет херца. По всяка вероятност е опасно. Предлагаме да смениш мястото си; то сигурно е само с ограничено действие. Премини отново на радиофар, а след това ще ти повторим залиса. Така ще разбереш кога си се освободил от смущението.
Джими издърпа рязко закотвящата граната и се отказа от приземяване. Той направи широк кръг с „Водно конче“, като следеше непрекъснато звука в шлемофона. На няколко метра встрани силата му бе много по-малка. От централната база бяха познали, че полето е със строго определен радиус на действие.
Той спря на място, където дълбоките пулсации на звука се чуваха съвсем слабо. Навярно някой дивак, поразен в своето невежество, се е вслушвал по същия начин в ниското жужене на гигантски трансформатор. Но сигурно и дивак би се досетил, че този звук е само слаб отглас от някакви титанични сили, които чакат послушно своя час.
Каквото и да означаваше звукът, Джими бе доволен, че се е отървал от него. Смазващата архитектура на Южния полюс бе последното подходящо място за самотен човек, заслушан в гласа на Рама.
27. Електрически вятър
Когато Джими погледна към дома, северният край на Рама му се стори невероятно далече. Едва се виждаха дори трите гигантски стълбища, чиито бледи очертания сочеха свода на края на света. Поясът на Цилиндричното море бе една широка и заплашителна преграда, която го очакваше, за да го погълне, ако тъничките му криле не издържат така, както бе станало с Икар.
Все пак той бе стигнал дотук без трудности; макар и леко изморен, вярваше, че няма причини за безпокойство. Не бе докоснал запаса от храна и вода, а беше прекалено възбуден за да почива. В обратната посока реши да се движи по-бавно и да си отдъхва. Ободри го и мисълта, че може да лети двайсет километра по-малко по пътя за дома, защото след морето зависеше само от него дали ще предпочете да се приземи предварително някъде из северното полукълбо. Това бе досадно, тъй като ще трябва да върви дълго време пеша; още по-неприятно бе, че ще се наложи да изостави „Водното конче“, но възможността за избор го успокои донякъде.
Започна да набира височина, като се изкачваше обратно към централния шип. Заостреният връх на Големия рог бе на около един километър пред него и му се струваше, че целият свят се върти именно около неговата ос.
Когато почти бе достигнал до върха на Големия рог, той долови някакво непознато усещане. Обхвана го неясно, лошо предчувствие, съпроводено с физическо неразположение и душевен смут. Внезапно си спомни едно изречение, което бе срещнал веднаж, макар че то нямаше да му помогне с нищо:
„Някой се разхожда върху гроба ти.“
Той тръсна глава, за да го прогони, и продължи да натиска равномерно педалите. Нямаше намерение да докладва на централната база за нещо толкова незначително като някакво смътно безпокойство. Не след дълго обаче се изкуши да го направи, тъй като се чувствуваше все по-зле. Причината навярно не бе от психологическо естество, защото в противен случай щеше да се окаже, че мозъкът му е много по-силен, отколкото той си представяше. Усети съвсем ясно, че по кожата му сякаш пълзят мравки.