— Никой никога няма да узнае. Съставил съм план. Изцяло го обмислих. Ще бъдем в пълна безопасност.
Изведнъж Карол се нахвърли върху него:
— Рей… ти някак, някак не си същият. Нещо се е случило с теб… Откъде ти е влязло в главата всичко това?
— Защо мислиш, че ми се е случило нещо? — Той извърна лицето си и се загледа в нощта.
— Защото е така… Рей, онова момиче от влака ли е?
— Не, разбира се, че не… защо пък тя? Карол, не говори глупости. Нека се върнем към… към.
— Към плана ти ли? Сигурен ли си, че… че е добър?
— Да, смятам… Естествено, трябва да изчакаме подходяща възможност. А след това, ако всичко мине както трябва, ще бъдем свободни… всички.
— Свободни? — Карол лекичко въздъхна. Вдигна поглед към звездите. После от главата до петите се разтърси от внезапен плач.
— Карол, какво има?
Тя изхлипа:
— Толкова е хубаво… нощта и синевата, и звездите. Само да можехме да се слеем с всичко това… Да можехме да бъдем като другите, а не каквито сме сега — странни, деформирани, не както трябва.
— Но всички ще бъдем… в ред…, когато тя умре!
— Сигурен ли си? Не е ли твърде късно? Няма ли винаги да си останем особени, не като другите?
— Не, не ти казвам.
— Чудя се…
— Карол, хайде по-добре…
Тя отблъсна утешителната му прегръдка.
— Не, аз съм с теб… решително с теб! Заради другите… особено заради Джини. Трябва да спасим Джини!
Реймънд се позамисли.
— Тогава ще продължим, нали?
— Да!
— Добре. Ще ти разкажа плана си… И той приближи глава до нейната.
ГЛАВА ВТОРА
Мис Сара Кинг, наскоро дипломирана лекарка, стоеше до масата в салона на ерусалимския хотел — „Соломон“ и разсеяно прелистваше вестниците и списанията. Веждите й бяха смръщени и тя изглеждаше дълбоко замислена.
Високият французин на средна възраст, който влезе, я загледа за миг-два, после тръгна към срещуположния край на масата. Когато се срещнаха погледите им, Сара се усмихна в знак, че го познава. Спомни си, че този човек й се беше притекъл на помощ по пътя от Кайро й бе взел един от куфарите й в момент, когато не се мяркаше никакъв свободен носач.
— Ерусалим ви харесва, нали? — попита д-р Жерар, след като се поздравиха.
— В някои отношения е ужасен — каза Сара и продължи: — Религията е нещо много странно!
Това явно се хареса на французина.
— Знам какво имате предвид — английският му език беше почти безупречен. — Препирните и сблъсъците между всевъзможните секти!
— А също и тези ужасии, които са построили!
— Да права сте.
Сара въздъхна.
— Днес ме изгониха от едно място, защото роклята ми била без ръкави — печално каза тя. — Очевидно всевишния не харесва ръцете ми, макар и да са негово творение.
Д-р Жерар се засмя. После каза:
— Смятах да си поръчам кафе. Ще ми направите ли компания, мис…
— Кинг. Сара Кинг.
— А моето… позволете ми — той извади визитна картичка. Когато Сара я пое, очите й се разшириха от удоволствие и страхопочитание.
— Д-р Теодор Жерар? Толкова се вълнувам… Естествено, чела съм всичките ви трудове. Възгледите ви върху шизофренията са страшно интересни.
— Естествено ли? — веждите на Жерар се повдигнаха въпросително.
Сара доста свенливо обясни:
— Знаете ли… аз самата съм нещо като лекарка. Скоро завърших медицина.
— Аха! Ясно.
Д-р Жерар поръча кафе и двамата се настаниха в един ъгъл на салона. Французинът се интересуваше не толкова от медицинските познания на Сара, колкото от черната коса, която падаше на вълни назад от челото й, и от красиво оформените червени устни. Забавляваше го очевидното страхопочитание, с което се отнасяше към него.
— Дълго ли ще останете тук? — словоохотливо запита той.
— Всичко на всичко няколко дена. После искам да посетя Петра.
— Аха! Аз също мислех да отида дотам, ако това не ми отнеме много време. Знаете ли, трябва да се върна в Париж до четиринайсети.
— Мисля, че ще е необходима около една седмица. Два дена отиване, два престой и два връщане.
— Утре сутринта трябва да отида до пътническата агенция и да видя какво може да се уреди.
В салона влязоха няколко души и седнаха. Сара ги загледа с известен интерес. Тя сниши гласа си.
— Тези, които току-що влязоха — забелязахте ли ги във влака миналата нощ? Качиха се от Кайро заедно с нас.
Д-р Жерар нагласи монокъла си и отправи поглед към срещуположната страна на стаята.
— Американци ли са?
Сара кимна:
— Да. Американско семейство. Но мисля, доста необичайно.
— Необичайно ли? Защо необичайно?