Карбъри въпросително впери в него поглед. Но тъй като Поаро не каза нищо повече, той продължи:
— Доста очевидно е, че майката е била цяла напаст! Трябвало да й слугуват и карала всичките да се въртят около нея. А пък тя държала кесията. Никой от тях нямал и стотинка.
— Аха. Всичко това е много интересно. Известно ли е как се разпределят парите й?
— Аз само подхвърлих този въпрос — нали разбирате, уж случайно. Делят се поравно между всичките.
Поаро кимна. После попита:
— Вие смятате, че всичките й роднини са замесени?
— Не знам. Точно това е трудното. Дали е станало с общи усилия, или е хрумнало на някой по-досетлив от тях — не мога да кажа. Може цялата работа да излезе нищо и никакво! Но: бих искал да знам вашето мнение като професионалист. А, ето, идва и Жерар.
ГЛАВА ВТОРА
Французинът влезе с бърза и все пак не припряна стъпка. Докато се ръкуваше с полковник Карбъри, хвърли проницателен, заинтригуван поглед към Поаро. Карбъри каза:
— Това е мистър Еркюл Поаро. На гости ми е. Разказвах му за онова там в Петра.
— Да! — Жерар бързо огледа Поаро от горе до долу. — И вие проявявате интерес?
Еркюл Поаро вдигна ръце.
— Уви! Човек никога не може да се излекува от интереса към собственото си занимание.
— Така е — потвърди Жерар.
— Ще пийнете ли? — попита Карбъри.
Той наля уиски със сода и го постави до лакътя на Жерар. Вдигна въпросително шишето, но Поаро поклати глава. Полковник Карбъри върна шишето на място и попритегли стола си към тях.
— Е — каза той. — Докъде стигнахме?
— Доколкото разбирам — обърна се Поаро към Жерар, — полковник Карбъри не е удовлетворен.
Жерар направи изразителен жест.
— И вината е моя! — каза той. — Може и да греша. Помнете това, полковник Карбъри, аз може изцяло да съм на погрешен път.
Карбъри изсумтя.
— Съобщете на Поаро фактите.
Д-р Жерар започна с кратък преглед на събитията, предшествали пътуването до Петра. Направи бегло описание на отделните членове на семейство Бойнтън и обрисува състоянието на емоционално напрежение, на което са жертва.
Поаро слушаше с интерес.
След това Жерар премина към събитията през първия им ден в Петра, като разказа как се е върнал в лагера.
— Бях закъсал от тежък пристъп на малария — церебрален тип — обясни той. — По тази причина възнамерявах да си поставя венозно хинин. Това е обичайният метод.
Поаро кимна с разбиране.
— Треската здраво ме беше нагазила. Едва се довлякох до шатрата си. Най-напред не можах да намеря кутията си с лекарства — нямаше я там, където я бях сложил. После, когато я открих, не можах да намеря спринцовката си. Известно време я търсих, след това се отказах, изпих голяма доза хинин и се проснах на леглото.
Жерар поспря, после продължи:
— Смъртта на мисис Бойнтън беше открита едва след залез слънце. Поради позата, в която седеше и подкрепата, оказвана на тялото й от стола, не беше настъпила никаква промяна в положението й. Едва в шест и трийсет, след като едно от момчетата отиде да я покани на вечеря, се разбра, че нещо не е в ред.
Той с пълни подробности описа положението на пещерата и разстоянието, и до голямата шатра.
— Мис Кинг, която е дипломирана лекарка, направила оглед на тялото. Мен не обезпокоила, тъй като знаеше, че имам треска. Наистина не е можело да се стори нищо. Мисис Бойнтън била мъртва — всъщност е била мъртва от известно, време.
Поаро промълви:
— По-точно от колко време?
Жерар бавно изрече:
— Мисля, че мис Кинг не е обърнала особено внимание на този въпрос. Предполагам, че не го е счела за важен.
— Нали поне може да се каже кога за последен път са я видели жива? — попита Поаро.
Полковник Карбъри се покашля и насочи вниманието си към нещо, което приличаше на официален документ.
„Лейди Уестхолм й мис Пиърс говорили с мисис Бойнтън малко след четири часа следобед. Ленъкс Бойнтън разговарял с майка си около четири и половина. Мисис Ленъкс Бойнтън водила с нея дълъг разговор около пет минути по-късно. Карол Бойнтън разменила няколко думи с майка си по време, което не може да се посочи точно, но според показанията на останалите изглежда да е било около пет и десет.
Джефърсън Коуп, американец, приятел на семейството, когато се връщал в лагера с лейди Уестхолм и мис Пиърс, я видял да спи. Не е говорил с нея. Това било около шест без двайсет. Реймънд Бойнтън, по-малкият син, изглежда е бил последният, който, я видял жива. На връщане от разходка той отишъл да поговори с нея — било около шест без десет. Тялото открили в шест и половина, когато един прислужник отишъл да и съобщи, че вечерята е готова.“