Той забеляза как цветът бавно се отдръпна от лицето на Сара. Тя промълви:
— Вие сте чули това?
— Да.
Сара впери поглед право пред себе си. Най-сетне каза:
— Точно вие ли е трябвало да го чуете!
Той потвърди:
— Да, точно аз. Случват се такива неща. Сега разбирате ли защо смятам, че трябва да има разследваме?.
Сара тихо произнесе:
— Мисля, че сте съвсем прав.
— Аха! А вие ще ми помогнете ли?
— Несъмнено.
Тонът на Сара беше делови, лишен от емоции, Погледът й хладно срещна неговия. Поаро благодари с поклон.
— Мерси, мадмоазел. Сега ще ви помоля със свои собствени думи да ми разкажете в подробности всичко, което можете да си спомните за въпросния ден.
Сара поразмисли:
— Почакайте за момент. Сутринта отидохме на екскурзия. С нас нямаше нито един от Бойнтънови. Видях ги на обед. Когато влязохме, тъкмо привършваха да се хранят. Мисис Бойнтън изглеждаше в необичайно добро настроение.
— Доколкото разбирам, обикновено не е била много приветлива.
— Далеч не — с лека гримаса каза Сара.
После описа как мисис Бойнтън освободила семейството си.
— И това също ли е било необичайно?
— Да. Тя обикновено ги държеше около себе си.
— Смятате ли, че има вероятност внезапно да е почувствала угризения на съвестта — да е имала това, което се нарича un bon moment?
— Не, в никакъв случай — без заобиколки каза Сара.
— Тогава какво си помислихте?
— Бях озадачена. Подозирах, че е нещо като игра на котка и мишка.
— Бихте ли се уточнили, мадмоазел?
— Котката се забавлява, като пуска на свобода мишката и после пак я хваща. Мисис Бойнтън притежаваше този манталитет. Мислех, че крои някоя и друга нова жестокост.
— А сетне какво стана, мадмоазел?
— Бойнтънови потеглиха…
— Всички ли?
— Не, остана най-младата, Джиневра. Беше й наредено да си почива.
— А на нея искаше ли й се това?
— Не, Но беше без значение. Тя се подчини. Другите потеглиха. Ние с д-р Жерар се присъединихме към тях.
— Кога беше това?
— Около три и половина.
— Къде беше тогава мисис Бойнтън?
— Надин, младата мисис Бойнтън, я бе настанила на стол пред пещерата й.
— Продължавайте.
— След завоя ние с д-р Жерар настигнахме другите. Всички вървяхме заедно. Не след дълго д-р Жерар се върна. От известно време изглеждаше доста особено. Виждах, че го тресе. Понечих да се върна с него, но той не искаше и да чуе.
— Кога беше това?
— Ами, предполагам, че около четири.
— А останалите?
— Продължихме.
— Всичките заедно ли?
— Отначало да. После се разделихме — Сара избърза, сякаш предугаждаше следващия въпрос. — Надин Бойнтън и мистър Коуп тръгнаха на една страна, а Карол, Ленъкс и аз — на друга.
— И продължихте така?
— Е, не. Ние с Реймънд Бойнтън се отделихме от другите. Седнахме на една гладка скала, за да се полюбуваме на дивия пейзаж. После Реймънд продължи, а аз поседях още известно време. Когато погледнах часовника си, беше около пет и половина и прецених, че е време да се връщам. Стигнах до лагера в шест часа. Слънцето тъкмо залязваше.
— И на връщане минахте край мисис Бойнтън?
— Забелязах, че още седи на стола си горе на терасата в скалите.
— Не ви ли се стори странно това, че не се е помръднала?
— Не защото я бях виждала да седи там предишната вечер, когато пристигнахме.
— Разбирам.
— Влязох в голямата шатра. Всички останали бяха там… освен д-р Жерар. Измих се и се върнах при тях. Донесоха вечерята, а един от прислужниците отиде да повика мисис Бойнтън. Той дотича обратно и каза, че била зле. Аз излязох бързо. Тя седеше на стола си точно както и по-рано, но щом я докоснах, разбрах, че е мъртва.
— Нямахте ли никакви съмнения дали смъртта й е естествена?
— Изобщо никакви. Чувала бях, че страдала от сърце, без да знам точната диагноза.
— И просто си помислихте, че е починала, както си седяла на стола?
— Да!
— Без да извика за помощ?
— Да. Понякога се случва така. Може даже да е починала, както си е спяла. Съвсем вероятно бе да е задрямала. Във всеки случай през по-голямата част от следобеда спеше целият лагер. За да я чуе някой, е трябвало да извика много силно.
— Вие съставихте ли си мнение от колко време е била мъртва?
— Е, наистина много не се замислих за това. Явно, че беше мъртва от известно време.
— Какво разбирате под „известно време“? — попита Поаро.